Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда
(книга 3 от "Приключенията на капитан Алатристе")
На Жан Схалекамп,
проклет еретик,
преводач и приятел.
I. Неочакван удар
Бог ми е свидетел, в есенните утрини холандските канали тънат във влага. Тук-там над мъглата, стелеща се над дигата, плахото слънце огряваше едва-едва движещите се по пътя силуети на хора, поели към града, който бе отворил портите си за сутрешния пазар. Това слънце напомняше на едва видима звезда — студено, калвинистко, еретично и без съмнение недостойно да носи името си. Светлината му беше мръсна, сивкава и здрачна, а сред нея се движеха волски каруци, селяни с кошници зеленчуци, жени с бели забрадки, натоварени със сирене и стомни с мляко.
Аз вървях бавно в мъглата, преметнал през рамо дисагите и стиснал зъби, за да не тракат от студа. Хвърлих поглед към насипа на дигата, където мъглата се сливаше с водата, но различих единствено смътни очертания на тръстики, трева и дървета. Наистина, за миг ми се стори, че виждам някакъв метален, матов отблясък, сякаш от шлем или ризница, но после влажната пара, издигаща се над канала, отново потули всичко. Момичето, което вървеше до мен, навярно също го беше видяло, защото ми отправи тревожен поглед изпод гънките на забрадката, покриваща главата и лицето му, а после извърна очи към холандските стражи. С нагръдници, каски и алебарди, те се очертаваха — тъмносиви фигури на сив фон — пред външната порта на крепостната стена, до подвижния мост.
Градът, който приличаше по-скоро на голямо село, се наричаше Оудкерк и беше разположен там, където се сливаха канал Остер, река Мерк и делтата на река Моса, наричана от фламандците Маас. Имаше по-скоро военно, отколкото някакво друго значение, защото контролираше достъпа до канала, по който бунтовните еретици изпращаха помощ на сънародниците си, обсадени в град Бреда, намиращ се на три левги оттук. Пазеха го градско опълчение и две роти редовна войска, едната от които английска. Освен това, укрепленията бяха здрави, а главната порта, защитена с бастион, ров и подвижен мост, нямаше да се даде току-така. Именно затова в онази утрин аз бях там.
Предполагам, че сте досетили кой съм. Казвам се Иниго Балбоа и по онова време, за което разказвам, бях четиринадесетгодишен. Не го приемайте за самохвалство, но трябва да кажа, че ако ветеран е онзи, който е врял и кипял в много битки, то аз, въпреки младостта си, бях вещ майстор във военното изкуство. Подир опасните приключения, случили се в Мадрид по време на владичеството на нашия крал дон Фелипе IV, при които се видях принуден да вадя пистолет и дага1, след като бях на крачка и от кладата, последните дванадесет месеца прекарах с господаря си, капитан Алатристе, във войската във Фландрия. Преди това старият легион на Картахена бе стигнал до Генуа по море и мина през Милано и така наречения „Испански Път“ до зоната на военните действия срещу непокорните провинции. Там войната, далеч от епохата на големите капитани, големите завоевания и големите плячки, се беше превърнала в нещо като дълга и тягостна игра на шах, в която силните позиции бяха обсадени и преминаваха от ръка на ръка, и в която често търпението се оказваше по-важно от храбростта.
В такива размисли бях потънал аз в онази мъглива утрин, докато вървях, съвсем невъзмутимо, към холандските часови и към портата на Оудкерк, редом със забраденото момиче, сред селяни, гъски, волове и каруци. Продължих да крача напред, дори след като един селяк, прекалено мургав за онзи пейзаж и онзи народ — там почти всички са руси, със светли кожи и очи — мина покрай мен, мърморейки много тихо нещо подобно на „Аве, Мария“, и ускори стъпка, сякаш се опитваше да настигне други четирима мъже, също необичайно слаби и мургави, които вървяха малко по-напред.
Тогава четиримата отпред, поизостаналият, момичето със забрадката и аз стигнахме заедно, почти едновременно, до часовите при подвижния мост и портата. Там стояха един дебел, червендалест ефрейтор, загърнат с черен плащ, и друг страж с дълги руси мустаци, когото си спомням много добре, защото той каза нещо на фламандски, несъмнено някакъв комплимент, отправен към девойката със забрадката, и след това силно се изсмя. А после внезапно смехът му секна, защото слабоватият селянин, мърморещ „Аве Мария“, извади кама от дрехата си и му преряза гърлото. Кръвта бликна от зиналата рана на такава силна струя, че опръска дисагите ми точно в момента, когато ги отварях, а другите четирима, в чиито ръце също бяха просветнали мълниеносно ками, вадеха добре смазаните пистолети, носени от мен. Тогава дебелият ефрейтор отвори уста, за да призове „На оръжие“. Ала само това и успя да стори — да я отвори, защото преди да издаде и звук, му опряха друга кама над голямата яка на бронята и прерязаха гръкляна му от ухо до ухо. Когато падна в трапа, аз вече бях оставил торбите и със собствената си кама между зъбите се катерех като катерица по стълба на подвижния мост. Междувременно девойката със забрадката, превърнала се в младеж на моя възраст, отговарящ на името Хайме Кореас, се качваше от другата страна, за да препречи като мен с клин механизма на подвижния мост и да среже въжетата и скрипците.
1
Дага — помощно хладно оръжие за лявата ръка, което обикновено се използва при бой с шпаги. — Б.пр.