Добре си спомням, че в онзи злокобен ден имаше малко слънце, макар и холандско. И аз много му се радвах, седнал на една каменна пейка, намираща се до вратата на къщата. Бях се унесъл с истинска наслада и за своя голяма полза в книга, която капитан Алатристе имаше навика да ми дава, за да се упражнявам в четенето. Беше едно престаряло първо издание, с доста белези от грубо отношение и влажни петна, на първата част на „Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча“, отпечатано в Мадрид от Хуан де Куста през петата година на века — само шест години преди да се родя аз. Прекрасна книга на добрия Мигел де Сервантес, проникновен гений и клет наш сънародник, защото ако се беше родил англичанин или французин, друга орис щеше да е отредена още приживе на този изключителен еднорък мъж, вместо славата да го споходи едва посмъртно. Единствено народ като нашия, народ от изчадия на Каина, постъпва така с изтъкнатите си личности, при това в най-добрия случай. Много се забавлявах с книгата, с приключенията и остроумията в нея, развълнуван от възвишеното безумство на последния странстващ рицар, а също и от мисълта — в това ме беше уверил Диего Алатристе, — че при най-голямото изпитание, познато през вековете, когато галерите, натоварени с испанската пехота, се бяха изправили срещу страховитата турска армада в залива на Лепанто, един от смелчаците, сражавал се онзи ден с шпага в ръка, е бил самият дон Мигел. Беден и верен войник на родината, Бога и краля, каквито бяха по-късно Диего Алатристе и баща ми, какъвто бях готов да стана и аз.
Та както ви разправях, седях си през онази сутрин, четях на слънце и се спирах сегиз-тогиз да поразсъждавам върху безценните мисли, с които книгата изобилства. И аз имах своя Дулсинея, както ваши милости навярно си спомнят. Макар че моите любовни несрети не произтичаха от пренебрежението на господарката на сърцето ми, а от нейното вероломство, за което приведох красноречив довод при разказа за предишните ни премеждия. Ала въпреки че бях затъвал в този сладък капан и бях на косъм да изгубя честта и живота си — споменът за един дяволски амулет изгаряше паметта ми, — не успявах да забравя нито русите къдрици, нито очите, сини като мадридското небе, нито усмивката, същата като на Сатаната, когато се застъпва за Ева и убеждава Адам да захапе прословутата ябълка. Обектът на моето внимание, пресмятах аз, трябва да беше вече на около тринайсет-четиринайсет години. И като си я представех в двора, на разходки с каляски, на пиршества, сред красиви и наконтени пажове, за първи път усещах тъмния прилив на ревността. Нито настъпващото възмъжаване, нито случайностите и опасностите във Фландрия, нито постоянното присъствие на лавкаджийки и леки жени, които правеха компания на войниците, нито самите фламандки — за които, честна дума, ние, испанците, не бяхме винаги чак такива врагове и страшилища, каквито бяхме за техните бащи, мъже и братя, — бяха достатъчни, за да забравя Анхелика де Алкесар.
В такива размисли бях потънал, когато някаква глъчка и брожение ме откъснаха от четивото. Имаше заповед за пълна проверка на легиона и войниците се щураха насам-натам, надявайки снаряжението си. Лично полковникът беше свикал сбор на войската в една равнина близо до Оудкерк, селището, което бяхме превзели на нож преди време и което се беше превърнало в главна база на испанския гарнизон на североизток от Бреда. Приятелят ми Хайме Кореас се появи с хората от отделението на знаменосеца Кото и когато се присъединихме към тях, за да изминем милята, отделяща ни от Оудкерк, той ми разказа, че прегледът на войската бил нареден внезапно и имал за цел да уреди въпроси, свързани с дисциплината, придобили много грозен вид, и изправили предния ден войници и офицери едни срещу други. Мълвата вървеше сред войниците и носачите, докато се движехме по дигата към близкото поле. Говореше се какво ли не и заповедите, които сержантите даваха от време на време, не успяваха да накарат мъжете да замълчат. За случая ме уведоми Хайме, който крачеше до мен, натоварен с две къси пики, железен шлем, тежащ двадесет фунта и един мускет — аз самият носех на гръб аркебузите на Диего Алатристе и Мендиета, както и торба от телешка кожа, натъпкана с барутници. Излизаше, че поради възникналата нужда да се укрепи Оудкерк с бастиони и окопи, на редовите войници било наредено да се погрижат за това, като вадят чимове и събират вършини. В замяна им обещали пари, които щели да смекчат мизерията, в която, както вече споменах, всички тънехме поради липса на заплати и поради недостиг на провизии. Иначе казано, заплатата, която им се падаше по право, можели да си я получат онези, които напънели мишци. Защото в края на всеки ден щяла да бъде изплащана договорена надница. Мнозина от легиона приели този начин за разрешаване на проблема. Ала други надигнали глас, че ако има от звонковия метал, то на първо място идвали платите, а после укрепленията и че не било нужно да работят, за да получат това, което справедливо им се полага. И че предпочитали да страдат в нужда, отколкото да си помогнат по този начин, при който най-мерзко се противопоставяли гладът и честта, и че по си струвало един идалго (всички войскари се имаха за такива) да умре от глад и да запази честта си, отколкото да дължи живота си на ползването на лопати и мотики. Насъбрали се групички мъже, възмущавали се и насъсквали едни други. Докато накрая сержант от някаква рота проявил грубост на дело спрямо стрелец с аркебуз от взвода на капитан Торалба. Оскърбеният и един негов другар, макар да си дали сметка по алебардата, че онзи е сержант, извадили ножове и яко го намушкали, като по чудо не го пратили на оня свят. Тъй че за назидание се очакваше публично наказание на виновниците и полковникът държеше целият легион без изключение, освен часовите, да присъства на събитието.