Такива и сходни на тях разговори водехме ние, носачите, докато вървяхме с войската. Дори в отделението на Диего Алатристе чувах противоречиви мнения по въпроса. Най-разпален беше Курро Гароте, а най-безучастен, както обикновено, Себастиан Копонс. От време на време отправях тревожни погледи към господаря си, за да се опитам да отгатна мнението му. Но той крачеше мълчалив, все едно нищо не чуваше, с шпагата и препасаната на хълбока дага, която повдигаше долната част на елека и се поклащаше в ритъма на стъпките му. Ако някой се опиташе да го заговори, не проявяваше словоохотливост. Лицето му под широкополата шапка беше начумерено.
— Обесете ги — каза дон Педро де ла Дага.
В гробната тишина гласът на полковника отекна сух и рязък из полето. Строени по роти, спазващи трите страни на голям квадрат, всяка страна със знамето в средата, до него броненосците с пиките, а в ъглите — дулата на аркебузите, хиляда и двестате войници на легиона стояха неми и неподвижни. Муха да бръмнеше из редиците, щеше да се чуе. При други обстоятелства целият този низ от мъже щеше да представлява необикновено красива гледка. Макар и не добре облечени, с кърпени дрехи, понякога съвсем дрипави и още по-зле обути, тяхното снаряжение беше безупречно смазано и съвсем уставно поддържано. Нагръдници, шлемове, остриета на пики, дула на аркебузи и всякакъв род оръжия блестяха, щателно почистени и лъснати: mucrone corusco13, би казал без съмнение капеланът на легиона, отец Салануева, ако беше трезвен. Всички носеха избелелите си червени ленти или, като мен, оранжевочервения кръст на Сан Андрес, известен още като бургундски кръст, зашит на късия елек. И едното, и другото бяха отличителни знаци, които ни позволяваха, както вече съм казвал, да се разпознаваме в боя. На четвъртата страна на карето, до знамето на легиона, заобиколен от свитата на генералния щаб и от шестима немски войника, личната му охрана, дон Педро де ла Дага беше възседнал коня си, с гордо вирната глава, без шапка, с валонска дантелена яка на гърдите, върху гравираната броня, с наколенници, изработени от качествена миланска стомана, с дамаска шпага на кръста, в подплатена с кадифе ножница, поставил дясна ръка на бедрото и хванал юздите с лявата.
— На първото сухо дърво — добави той.
После с едно дръпване на поводите накара коня си да се придвижи в кръг, за да се обърне с лице към дванадесетте роти на легиона, сякаш ги предизвикваше да оспорят заповедта му. Това, че дървото трябваше да бъде сухо, сякаш добавяше допълнително оскърбление към позора на бесилото. Аз бях с останалите носачи досами строя, като се държах на разстояние от жените, зяпачите и тълпата, наблюдаващи сцената отдалеч. Намирах се на няколко крачки от отделението на Диего Алатристе и видях как неколцина войници от последните редици, Гароте измежду тях, започнаха да мърморят под сурдинка, щом чуха тия думи. Колкото до Алатристе, той все така не проявяваше никаква реакция, а погледът му оставаше взрян във военачалника.
Дон Педро де ла Дага трябва да имаше около петдесетина години. Беше от Валядолид — дребен, с живи очи и бърз ум, с много военен опит, но радващ се на малко уважение от страна на войската. Говореше се, че тежкият му нрав се дължал на лошото му храносмилане. Покровителстван от нашия генерал Спинола, със солидни застъпници в Мадрид, той си беше изградил авторитет като главен сержант в похода в Палатината и беше поел командването на легиона на Картахена, след като снаряд от гаубица отнесе крака на дон Енрике Монсон във Фльорус. Прозвището „Хиняласога“ не му бе дадено току-така. Подобно на Тиберий нашият полковник предпочиташе да вдъхва омраза и страх у войниците, за да налага дисциплина. В добавка се явяваше неоспоримият факт на храбростта му в боя. Презираше опасността също толкова, колкото и войниците от собствената си родина — казах вече, че ескортът му се състоеше от немци, — и притежаваше талант за военното изкуство. Но в крайна сметка си оставаше скъперник с парите, дребнав в благоволенията и жесток в наказанията.
13
(лат.) букв. — с блестящи мечове; „Бляскат в бойна редица стъкмена, със своите мечове остри…“ Вергилий, „Енеида“, II песен, 338 ст., прев. Борис Тонков, изд. „Народна култура“, С. 1979. — Б.р.