Чувайки присъдата, двамата обвиняеми не се трогнаха особено. Между другото и защото предварително знаеха каква ще е развръзката на случилото се. И на тях не убягваше логичното заключение, че да намушкаш сержант не е шега работа. Стояха в средата на полето, пазени от конвоиращите ги войници. И двамата бяха гологлави, със завързани на гърба ръце. Единият беше стар войник с белези, прошарена коса и огромни мустаци. Той беше посегнал първи към оръжието и изглеждаше по-спокойният от двамата. Другият беше слаб, с гъста брада, малко по-млад. И докато по-възрастният през цялото време гледаше напред, сякаш нищо от случващото се не го засягаше лично, то по лицето на слабия се четеше боязън и той поглеждаше ту към земята, ту към другарите си, ту към копитата на коня на полковника, стоящ недалеч от него. Но общо взето се държеше добре, както първия.
По знак на началник-щаба големият барабан заби, а тръбачът на дон Педро де ла Дага протръби няколко пъти, за да покаже, че случаят е приключен.
— Осъдените имат ли да кажат нещо?
Очаквателно раздвижване премина по ротите. Гората от пики като че ли се наведе напред, както вятър накланя житни класове; тези, които държаха пиките, бяха напрегнали слух. Тогава всички видяхме как началник-щабът, приближил се до осъдените, поклащаше глава, докато слушаше какво му говори по-възрастният. После погледна към полковника, който кимна одобрително. Не беше проява на благосклонност, такава беше обичайната процедура. Тогава всички, които бяхме там, чухме как прошареният мъж казва, че е стар войник и, подобно на неговия другар, е изпълнявал добросъвестно задълженията си до настоящия ден. Че смъртта е част от занаята, но да те сполети чрез бесило, било то на зелен или сух клон, по дяволите — кой го бе грижа за това? — бе непристойно, мамка му, и оскърбление за мъже като тях, които винаги са надявали дрехите през краката си. Та при положение, че трябва да се мре, той и неговият другар молят това да стане от аркебузен изстрел, както подобава на испанци и истински мъже, а не да виснат на бесилката като селяни. И тъй като пестенето на средства и икономията бяха в крайна сметка причината за свадата, нека господин полковникът си спестял куршумите на стрелците. Защото той самият предлагал своите, излети от добро олово от Ескомбрерас — запасите вече му бяха излишни, както и барутницата, защото там, дето го пращаха — проклет да бъдел, ако можели да му свършат някаква работа. Но искал едно нещо да е ясно, че с бесило, аркебуз или под музикален съпровод, неговият другар и той умираха, без да са си получили платите за последните шест месеца.
Като каза това, ветеранът сви рамене с примирен вид и плю стоически и право на земята, между ботушите си. Другарят му плю също и повече никой нищо не каза. Последва дълго мълчание. А сетне от високия гръб на коня си, дон Педро де ла Дага, все така с десница на бедрото и без да обърне ни най-малко внимание на изложените основания, рече невъзмутимо: „Обесете ги“. Тогава сред взводовете се надигна ропот, който стресна офицерите. Редиците се залюляха, някои войници дори започнаха да напускат редиците си и да надигат глас. Заповедите на сержантите и капитаните не успяваха да обуздаят вълнението. Аз гледах захласнат цялата тази суматоха, но се обърнах към капитан Алатристе, за да видя на чия страна е той. И видях, че той поклаща бавно глава, като човек, който вече е изживявал всичко това.
Метежите във Фландрия, плод на недисциплинираността, породена на свой ред от лошото ръководство, бяха болестта, която подкопа устоите на испанската монархия — упадък, който в размирните провинции, а дори и в тези, които останаха верни на короната, бе породен до по-голяма степен от бунтовете във войската, отколкото от самия ход на военните действия. По мое време това вече беше единственият начин да получим заплатите си, при това положението се утежняваше от обстоятелството, че там, на север, испанският войник не можеше да дезертира. Опиташе ли да го стори, би се изложил на враждебността на населението, от което трябваше да се пази не по-малко, отколкото от неприятелската войска. Тъй че разбунените войници завземаха някой град и се окопаваха в него. Някои от най-грозните грабежи във Фландрия бяха извършени именно от войници, търсещи обезщетение за неполучените плати. Справедливо обаче ще е да се отбележи, че не бяхме единствените. Защото ако ние, испанците, толкова жестоки, колкото и изстрадали, сеехме огън и жулел, същото вършеха валонските, италианските и немските войски. Те дори стигнаха до върховния позор да продадат на противника завзетите от тях Сан Андрес и Кревкьор. Подобно нещо испанците никога не са правили, не толкова поради липса на желание, колкото от чувство за чест и срам. Защото едно е сечта и плячкосването, когато не ти е платено, и съвсем различно нещо е — не казвам по-добро или по-лошо, мамка му, а различно — проявата на низост и подлост по въпросите на честта. Относно това имаше прецеденти, като този в Камбре, където нещата вървяха толкова на зле, че граф Фуентес помоли кротко господа разбунтувалите се войскари в Тиерльомон „да благоволят да му съдействат“ да превземе градчето. И тази войска, внезапно пак дисциплинирана и страховита, нападна в съвършен ред и спечели града и укреплението. В друг случай разбунтуваните войски изнесоха на гърба си най-трудното от битката при дюните на Нюпорт, където настояха да са в най-опасната точка от боевата линия, защото една жена — инфанта Клара-Еухения — ги беше помолила да й помогнат. Не можем да не споменем и разбунтувалите се при Алост, които отказаха да приемат условията, предложени им лично от граф фон Мансфелд, и пуснаха цели полкове холандци да минават безпрепятствено, полкове, които за малко не причиниха ужасяващ погром във верните на краля провинции. После тези войски най-сетне получиха платите си, но понеже те не бяха пълни, не пожелаха да вземат и едно мараведи и отказаха да се сражават, ако ще Фландрия и цяла Европа да се сринеха. Затова пък когато същите тези войски разбраха, че в Анверс шест хиляди холандци и четиринадесет хиляди техни съседи са на път да изтребят сто и тридесетте хиляди испанци, защитници на замъка, потеглиха в три часа през нощта, прекосиха Шелда с лодки или с каквото намерят, закичиха със зелени клонки шапките и шлемовете си в знак на увереността си, че ще победят, и се заклеха, че или ще обядват с Исус Христос в Рая, или ще вечерят в Антверпен. Накрая застанаха на колене срещу укреплението, фелдфебел Хуан де Наварете развя знамето, извикаха в един глас „За свети Сантяго! За Испания!“, надигнаха се вкупом и налетяха на холандските окопи. Сечаха, мушкаха, обезглавяваха всичко, що се изпречеше пред очите им, и удържаха думата си. Хуан де Наварете и още четиринадесет наистина обядваха с Исус Христос или с когото там се полага обяд на храбреците, паднали в боя, а останалите им другари същата нощ вечеряха в Антверпен. Неоспорима истина е, че нашата клета Испания никога не е имала правосъдие, добро управление, почтени държавни мъже, нито дори крале, достойни да носят короната, но слава Богу, никога не са й липсвали добри поданици, готови да забравят, че са изоставени, бедни и онеправдани, да стиснат зъби, да измъкнат шпагите и да се сражават за честта на нацията, щом не им остава друго. Чест, която в края на краищата не е нищо друго, освен сбор от достойнствата на всеки един обикновен човек.