— Легион на Картахена!… Аркебузи… насооочи!
По редиците премина метален звън, докато стрелците приготвяха оръжията си, пълнеха с барут магазина и палеха фитилите. От моето място, сред сивкавия дим, отделян от фитилите, виждах лицата срещу нас: загорели от слънцето, брадясали, с белези, свъсени и решителни под разкъсаните поли на шапките и леките шлемове. Някои от тях повториха движението на нашите аркебузи, и мнозина от броненосците на първа линия насочиха пиките. Ала сред тях се чуха гласове на протест — „Господа, господа, разум, господа“, провикваха се те. Почти всички аркебузи и пики на бунтовниците се изправиха, давайки да се разбере, че целта им не е да се бият с другарите си. Всички от нашия фланг се обърнахме и погледнахме полковника. Тогава гласът му отекна над полето:
— Главен сержант!… Научете тия мъже на покорство пред краля!
Главен сержант Идиакес пристъпи напред с жезъла в ръка и подкани размирниците да преустановят незабавно действията си. Това беше чиста формалност. Идиакес, ветеран, който сам неведнъж се беше бунтувал в други времена — най-вече през 98 година на миналия век, когато поради липса на плати и дисциплина загубихме половин Фландрия, — заговори рязко и сухо, обръщайки се към метежниците, но без да очаква отговор. От своя страна застаналите насреща ни явно не придаваха по-голямо значение на процедурата, отколкото самият главен сержант. В отговор само се разнесоха откъслечни викове „платите, платите“. След това, все така изправен на седлото си и непреклонен под гравираната си броня, дон Педро де ла Дага вдигна ръка в кадифена ръкавица:
— Аркебууузи!… Насооочи!
Стрелците вдигнаха оръжията си, поставили пръст на спусъка и духнаха тлеещите фитили. Подпираха по-тежките мускети на стойките и се целеха в хората отсреща, които започваха да се вълнуват, но още не се решаваха на враждебни действия.
— Готооови за стреееелба!…
Последната команда прозвуча съвсем ясно в откритото поле. И макар неколцина от бунтовниците да отстъпиха, трябва да призная, че почти всички останаха неустрашимо на позициите си, въпреки заплашително насочените срещу тях дула. Аз погледнах Диего Алатристе и видях, че подобно на по-голямата част от войниците — и тези, вдигнали оръжие, и другите, очакващи твърдо удара, той гледаше към главен сержант Идиакес. Капитаните и командирите на роти също го гледаха, а той от своя страна гледаше негова милост главнокомандващия. Последният не гледаше никого, и ако се съдеше по изражението му, всичко случващо се ужасно му досаждаше. Хиняласога вече вдигаше ръка, когато видяхме — или си помислихме, че виждаме, което е по-вероятно, — как Идиакес поклаща леко глава в знак на отрицание: едва загатнато движение, което дори не можеше да се счете за такова. Несъществуващ жест, бих казал аз, затова и не в разрез с дисциплината. Тъй че по-късно, когато се търсеха виновниците, никой не беше в състояние да се закълне, че го е видял. С този жест, точно в мига, в който дон Педро де ла Дага заповядваше „огън“, осемте роти от верни войници свалиха пиките, а стрелците, като един, пуснаха оръжията си на земята.
IV. Двама ветерани
Нужни бяха три дена за преговори, половината от забавените плати и личното присъствие на нашия генерал дон Амбросио Спинола, та метежниците от Оудкерк да се върнат към покорството. Три дни, в които дисциплината в стария легион на Картахена се поддържаше по-строго от когато и да било. Офицерите и всички ротни знамена бяха се подслонили в градчето, а легионът стануваше извън стените му. Но вече споменах, че легионите бяха най-дисциплинирани, когато се вдигаха на бунт. В този случай дори предните постове бяха подсилени, за да се предотврати възможността холандците да се възползват от ситуацията и да ни налетят като пилци на жито. Що се отнася до войниците, без разтакаване влезе в сила команден ред, установен от избрани представители, толкова суров, че се стигна дотам да бъдат изпълнени пет смъртни присъди (този път без никой да гъкне в знак на протест), на петима нехранимайковци, дръзнали да грабят на своя глава из градчето. Издадоха ги жителите. Военнополеви съд, съставен от техни другари, ги изправи на разстрел до стената на гробището и — мир на праха им. В действителност осъдените в началото бяха четирима. Но по стечение на обстоятелствата други двама, провинили се в по-дребни престъпления, бяха осъдени на отрязване на ушите. Единият от тях реагира с многобройни „мамка му“ и „мътните да го вземат“, заявявайки, че идалго и християнин като него, потомък на родовете Мендоса и Гусман, предпочита да умре, отколкото да понесе това оскърбление. Тъй че съдът, формиран от войници и колеги, за разлика от нашия полковник прояви разбиране по въпросите, свързани с честта, и реши да пощади ушите му, като замени присъдата с аркебузен изстрел. Осъденият се оказа не съвсем твърд идалго, защото се опита да се отметне, когато се озова изправен пред гробищния зид с непокътнати уши, но този опит не му помогна.