Тогава за първи път видях дон Амбросио Спинола и Грималди, маркиз Де Балбасес, испански гранд, главнокомандващ на армията във Фландрия. Благодарение на Диего Веласкес17 образът му — с черни бляскави доспехи, обковани в злато, с генералския жезъл в лявата ръка, с пелерината с фламандска дантела, червената лента и меки кожени чизми, недопускащ от учтивост победеният холандец да коленичи пред него, навярно ще остане завинаги в историята. За прочутата картина ще говоря по-нататък, когато му дойде времето, ненапразно аз бях този, който след години предостави на художника всичките му необходими подробности. По времето на Оудкерк и Бреда нашият генерал беше на петдесет и пет или петдесет и шест години, слаб в тялото и лицето, блед, със сива брада и коса. Характерът му — едновременно лукав и твърд — напомняше за родната му Генуа, която беше изоставил, за да служи от сърце на нашите крале. Беше търпелив войник, роден под щастлива звезда, но нямаше обаянието на онзи железен мъж, херцог Де Алба, нито вещината на други свои предшественици. Враговете му в двора, които се множаха при всеки негов успех — при испанците не може да е другояче, — му вменяваха двойна вина, че е чуждоземец и кариерист. Истината обаче е, че той извоюва най-големите военни победи за Испания във Фландрия и Палатината, като пусна в употреба личното си богатство и ипотекира семейните имоти, за да плаща на войската, и дори загуби брат си Федерико в една морска битка с бунтовните холандци. По онова време военната му слава беше огромна. Толкова голяма, че когато попитаха Мориц фон Насау, главнокомандващ на противниковата армия, кой е най-добрият войник на епохата, той отговори: „Спинола е вторият“. Освен това нашият дон Амбросио беше храбрец и това му беше извоювало авторитет сред войската още по време на походите преди Дванадесетгодишното примирие. Диего Алатристе можеше да го потвърди със собствените си спомени за помощта, оказана от него в битката при Слуис и обсадата на Остенде. При последната маркизът дотолкова се изложи на опасност в сражението, че войниците, включително и Алатристе, сваляха пиките и аркебузите и отказаха да се бият, докато генералът им не бъде поставен в пълна безопасност.
В деня, в който дон Амбросио Спинола лично потуши бунта, мнозина от нас го видяха да излиза от палатката си, където се бяха водили преговорите. Следваше го свитата му, както и нашият оклюмал полковник, който хапеше краищата на мустаците си от яд, че не успя да постигне целта си, а именно да обеси за назидание един на всеки десет бунтовника. Но с присъщия си такт и доброжелателност дон Амбросио беше обявил случаят за приключен. В този миг, след като вече беше възстановена официалната дисциплина на легиона, офицерите и знамената се върнаха при ротите си. Пред масите на ковчежниците — парите идваха от личните сандъци на нашия генерал, — започнаха да се вият нетърпеливи опашки от войници. Междувременно около лагера лавкаджийки, проститутки, странстващи търговци и всякакви други паразити се бяха появили предвидливо, за да вземат своя пай от златния дъжд.
Диего Алатристе беше от тези, които се навъртаха край палатката. Затова, когато дон Амбросио Спинола излезе от нея, поспирайки за миг, за да привикнат очите му на светлината, изсвирването на тръбата накара Алатристе и другарите му да приближат и погледнат отблизо генерала. По стар навик по-голямата част от ветераните бяха отупали кърпените си дрехи, оръжията блестяха и дори шапките им бяха кривнати наперено, въпреки съшитите места и дупките. По този начин войниците, носещи с гордост това звание, копнееха да покажат, че един метеж не накърнява войнската чест. Парадоксално е, но в редки случаи войните от картахенския легион бяха изглеждали така, както при появата на генерала им при приключването на събитията при Оудкерк. Спинола навярно оцени този факт. С ордена „Златното руно“18 на нашийника на бронята, ескортиран от избрани стрелци и следван от свитата си, полковника, главния сержант и капитаните, той много бавно се разходи между групичките, които му правеха път и надаваха възторжени възгласи в негова чест, най-вече защото им беше платил. Правеха го още и за да подчертаят разликата между него и дон Педро де ла Дага. Последният вървеше след главнокомандващия, предъвкващ яда си, че никой от виновниците не можа да намаже въжето, а също и заради конското, което според мълвата гневният дон Амбросио му теглил пространно и на четири очи, заплашвайки, че ще му отнеме командването, ако не се грижи за войниците като за зениците на очите си. Така се говореше, въпреки че аз лично се съмнявам това за зениците да е истина. Защото е добре известно, че благосклонни или тирани, глупаци или хитреци, всички генерали и полковници винаги са били от един дол дренки. Никога не ги е било грижа за войниците. Нуждаят се от пролятата им кръв, за да жънат на техен гръб ордени и лаври. Но в онзи ден испанците, доволни от добрия изход на своя бунт, бяха готови да повярват на всеки слух. Дон Амбросио се усмихваше бащински наляво и надясно, казваше „господа войници“ и „синове мои“, от време на време поздравяваше вежливо с тривърхия си жезъл и на моменти, когато разпознаеше лицето на някой офицер или стар войник, му отправяше някоя и друга блага дума. В крайна сметка, вършеше работата си. И Бог ми е свидетел, че я вършеше добре.
17
Диего Родригес де Силва-и-Веласкес (1599–1660 г.) — най-забележителният представител на испанския барок в живописта. Роден в Севиля, в семейство на дребен благородник, чиракувал в ателието на Франсиско Пачеко — художник-маниерист и автор на прочутия трактат „Изкуството на живописта“. През 1635 г. Веласкес е провъзгласен официално за придворен художник на крал Филип IV. Картината на Веласкес, на която е представено предаването на ключовете на Бреда, е известна под името „Копията“ (1634–1635 г., Прадо, Мадрид). — Б.р.
18
Орденът на златното руно — рицарски орден, основан през 1430 г. от бургундския херцог Филип III. С ордена са удостоявани изключително ограничен брой рицари, (не повече от 50, при това само католици), включително и короновани особи. — Б.пр.