Вървейки така, той се натъкна на капитан Алатристе, който стоеше малко встрани от другарите си и наблюдаваше обиколката му. Близката групичка надаваше възгласи в прослава на военачалника. Както вече казах, частта на господаря ми беше съставена почти изцяло от стари войници, привикнали на живота на открито, с буйни мустаци и нашарени с белези лица, заприличали на кордовска кожа. При вида им, и по-специално при вида, който имаха в онзи ден — в пълно бойно снаряжение, препасали шпага и дага, с колана с барутници през рамо, и с аркебуз или мускет в ръка, — никой не би се осмелил да предположи, че съществува холандец, турчин или каквото и да е дяволско изчадие, което да излезе насреща им, ако се понесат барабанните удари, зовящи на смъртен бой. Та дон Амбросио огледа групата, възхитен от вида им, и щеше да се усмихне и да продължи нататък, но когато разпозна господаря ми, се закова на място и каза на своя мек и напевен испански с италиански акцент:
— По дяволите, Алатристе, вие ли сте?… Мислех, че сте останали завинаги във Фльорус.
Алатристе разроши косата си, докато сваляше шапка с лявата си ръка, десницата му остана облегната на дулото на аркебуза.
— На косъм бях — отвърна той почтително, — както ваше превъзходителство е така любезен да си спомня. Но не е бил ударил часът ми.
Генералът огледа с любопитство белезите по обветреното лице на ветерана. За първи път го беше заговорил преди двайсет години, при опита да помогнат на своите при Слуис. Тогава, изненадан от една кавалерийска атака, дон Амбросио беше принуден да се защитава на няколко квадратни метра, пазени от този войник и неколцина други. Рамо до рамо с тях, забравил за ранга си, знатният генуезец, свален от коня, трябваше да брани живота си с нож и пушка в продължение на един много дълъг ден. Нито той го беше забравил, нито Алатристе.
— Виждам — каза Спинола. — Дон Гонсало де Кордова ми разказа, че сте се сражавали като достойни войни в зелените поля край Фльорус.
— Не ви е излъгал дон Гонсало за достойните войни… Почти всички мои другари останаха там.
Спинола почеса козята си брадичка, сякаш току-що си спомняше нещо.
— Не ви ли направих тогава сержант?
Алатристе поклати бавно глава.
— Не, ваше превъзходителство. Това със сержанта беше през осемнадесета година, а ваша милост си ме спомня от Слуис.
— И как така пак сте редник?
— Загубих званието си година по-късно, заради дуел.
— Сериозно ли беше?
— С един ефрейтор.
— Мъртъв ли е?
— Абсолютно.
Генералът обмисли отговора си, после размени поглед с офицерите около него. Сбърчил вежди, той понечи да си тръгне.
— Да му се не види — рече той, — чудното е, че не са ви обесили.
— Беше по времето на бунта при Маастрихт, ваше превъзходителство.
Алатристе го каза без видимо смущение. Генералът се спря за момент, мъчеше се да си спомни нещо.
— Да, сещам се — бръчките по лицето му се бяха изгладили и той пак се усмихваше. — Немците и полковника, комуто спасихте живота… Той не ви ли отпусна възнаграждение от осем ескудо за това?
Алатристе пак поклати глава.
— Това беше за Монтаня Бланка, ваше превъзходителство. Когато с уважаемия капитан Брагадо, същият, който сега е тук, се изкачихме след господин Де Букоя до укрепленията горе… Колкото до ескудосите, намалиха ги на четири.