Сведенията за ескудосите минаха покрай усмивката на дон Амбросио, все едно нищо не беше чул.
— Добре — отсече той. — Във всеки случай за мен беше удоволствие, че ви срещнах… Мога ли да направя нещо за вас?
Алатристе се усмихваше. По лицето му не трепваше нищо, може би само няколко бръчици около очите.
— Не мисля, ваше превъзходителство. Днес получавам шест половини от закъснели плати, така че не мога да се оплача.
— Радвам се. Приятна е тази среща на стари ветерани, не мислите ли?… — беше протегнал приятелски ръка, сякаш да потупа леко капитана по рамото, ала погледът на последния, настойчив и присмехулен, като че ли го разубеди. — Имам предвид вас и мен.
— Естествено, ваше превъзходителство.
— Войник и… ъъъ… друг войник.
— Разбира се.
Дон Амбросио се почеса отново, усмихна се за последен път и погледна към групите войници по-нататък. Гласът му вече звучеше разсеяно.
— Желая ви късмет, капитан Алатристе.
— Късмет, ваше превъзходителство.
И маркиз Де Балбасес, испанският главнокомандващ във Фландрия, продължи по пътя си. Път към славата и вечността, който го очакваше благодарение на великата картина на Диего Веласкес, макар той да не го знаеше, а нас ни остави да вършим нелеката си работа. Предстоеше му още да извърви — ние, испанците, винаги сме забравяли приятелски подадената ръка — пътя на клеветите и несправедливостта на една родина осиновителка, на която той служи от сърце. Защото докато Спинола жънеше победи за своя крал, неблагодарен като всички крале на света, други в двора пълзяха в нозете на монарха, много далеч от бойните полета, и злепоставяха генерала. Един монарх с посърнало лице и вяла душа, добродушен по нрав и слаб по характер, който винаги беше стоял далеч от местата, където можеха да се получат доблестни рани. Вместо да надене бойно снаряжение, той се контеше за дворцовите балове и за народните танци, които Хуан де Ескивел преподаваше в академията му. Само пет години след тия събития, бившият победител от Бреда, този умен човек, вещ във военното изкуство, човек със сърце и влюбен в Испания до самопожертвувание, за когото дон Франсиско де Кеведо щеше да напише:
… щеше да умре болен и разочарован от възнаграждението, получено за целия му труд. Неотменимото възнаграждение, което нашата каиновска земя, повече мащеха, отколкото майка, винаги долна и жалка, отрежда на тези, които я обичат и й служат добре, а именно забравата, отровната завист, неблагодарността и безчестието. И като връх на иронията, горкият дон Амбросио трябваше да умре, имащ за утеха един неприятел, Джулио Мазарини, италианец по рождение като него, бъдещ кардинал и първи министър на Франция, единственият, стоял до смъртното му ложе, комуто нашият клет генерал щеше да довери в предсмъртното си бълнуване: „Умирам без чест и без слава… Отнеха ми всичко, парите, честта… А бях достоен човек… Не такава отплата заслужават четиридесет години вярна служба“.
Няколко дни след потушаването на бунта неочаквано се озовах в центъра на необикновено произшествие. Това се случи в деня на раздаването на платите, когато позволиха един ден отпуск на нашия легион, преди да се върне при канала Остер. В целия Оудкерк се вихреше испанска фиеста. Дори свъсените чела на нацупените фламандци, които бяхме клали преди месеци, се проясняваха пред дъжда от злато, изсипал се върху градчето им. Присъствието на войници с пълни джобове доведе до чудодейната поява на провизии, които преди сякаш земята беше погълнала. Бирата и виното — последното бе по на почит сред нашата войска, наричаща другото така, както го наименува великият Лопе, „магарешка пикня“ — се лееха на литри. Дори слабото слънце се стараеше да огрее празника, осветявайки уличните танци, музиката и залаганията. Къщите със знаците на лебед или тиква по фасадите, имам предвид публичните домове и кръчмите — в Испания използвахме лаврови или борови клонки, — трупаха печалби. Русокосите, белокожи жени възвърнаха гостолюбивите си усмивки и немалко съпрузи, бащи и братя извръщаха глави, кажи-речи охотно, на другата страна, докато благоверните им съпруги гладеха ризите си, легнали по гръб. Няма мъка, каквато и да е тя, която да не се поуталожи от благозвучния звън на златото, победител на волята и рушител на честта. Освен това фламандките, волни в общуването и приказките си, бяха много различни от испанките с техните лъженабожни нрави, та лесно се оставяха да ги хванеш за ръцете и да ги целуваш по лицето. Не беше голяма мъчнотия да завържеш връзка с тези от тях, които изповядваха католическата вяра, и немалко от тях придружиха накрая нашите войници по обратния път към Италия или Испания. Но трябва да призная, че все пак не стигаха до висотата на Флора, героинята от „Обсадата на Бреда“ на Педро Калдерон де ла Барка, която авторът, несъмнено преувеличавайки, надари с добродетели, с чест в кастилския смисъл на думата и с любов към испанците, каквито аз, честна дума, така и не срещнах у никоя фламандка — а бих се заклел, че същото се отнася и до автора на пиесата.