Въпросната мома, макар и заета с присъщите за професията си ангажименти, беше така добра да ни отправя по някоя ласкава дума и ослепителна усмивка, макар иначе да не бе особено словоохотлива. Това обаче бе зле прието от един наперен валенсианец с огромни мустаци, същински исполин. Към думите си „Изчезвайте оттук, проклетници“ той притури и действия — ритник за приятеля ми и плесница за мен, тоест погрижи се поравно и за двамата. Шамарът засегна повече честта, отколкото лицето ми. Въпреки младостта ми, почти войнишкият живот ме бе направил чувствителен към неправди, особено към тези, сполетели ме не по моя вина — затова и отвърнах както подобава — ръката ми сама се плъзна по кръста, назад, където бе затъкната толедската кама.
— Благодарете се, ваша милост — рекох аз, — че не сме равнопоставени.
Не стигнах дотам да вадя дагата, но жестът беше достоен за човек, произхождащ от Оняте. Що се отнася до неравнопоставеността, исках да кажа, че аз съм голобрад носач, а той — истински войник. Но войникът разтълкува думите ми повратно, обидно за себе си, а и наличието на свидетели го жегна особено. Освен това смелчагата се беше понаквасил, сиреч беше излял в търбуха си няколко оки вино, от които дъхът му пареше. Тъй че без повече предисловия, преди още да съм свършил да говоря, той вече връхлиташе към мен, бъркайки в пояса си. Хората отстъпиха, за да направят място. Никой не се намеси. Явно ме смятаха за достатъчно пораснал, та да отговарям за думите си с дела. Бог да порази тия, които ме изложиха на това изпитание. Жестока е природата на човека, когато му се предлага зрелище. А и очевидно на никой от зяпачите не му се ставаше изкупителна жертва. А аз, който на този етап от развоя на събитията вече не можех дума да обеля, нямах друг изход, освен да измъкна камата си, за да се уравновесят нещата или поне да не приключа войнската си кариера като пиле, набучено на шиш. Животът при капитан Алатристе и преживяното във Фландрия ме бяха сдобили с някои умения. А бях и яко, височко момче. При това дамата Мендоса ни гледаше. Тъй че отстъпих пред насочената шпага, но без да изпускам от очи лицето на валенсианеца. А той съвсем спокойно започна да ми пуска кръв с острието на шпагата — леки рани, които не убиват, но трудно се забравят. Да избягам беше невъзможно — какво биха казали хората?! Да заема твърда позиция също ми беше невъзможно, защото майсторството ми в боравенето със стоманата оставяше много да се желае. Искаше ми се да го намушкам, но въпреки затрудненото положение, бях запазил здрав разум и съобразих, че ако ударът ми се окаже неточен, ще бъде и последен. Онзи продължаваше да ме напада стремително, а аз само се бранех. Чувствах, че му отстъпвам и по оръжие, и по телосложение, и по майсторство. Той въртеше умело шпагата, явно имаше точна ръка в трезво състояние, а и сега беше доста ловък. А аз — младок с кама, чийто куражът нямаше да послужи за щит. Имах всички основания да предполагам, че в този бой трофеят ще е моята глава.
— Ела тук, мерзавецо — рече лукаво той.
Но при тези думи изпитото вино го накара да се олюлее. Тъй че, без да се помайвам, аз се спуснах към него и доколкото можах, с умението на моите невръстни години, се шмугнах под острието на шпагата му, закрил лице с лявата ръка, ако му скимнеше да парира удара ми, и нанесох добър удар с дагата — от дясно наляво и от горе надолу. Ако беше само с педя по-навътре, кралят щеше да остане без един войник, а Валенсия — без един свой син. Голям късметлия се оказах, защото успях да се оттегля назад невредим и то след като само бях одраскал противника в слабините — където и беше насочен ударът ми. Това предизвика гневното му възклицание „Сар de Dieu!“ както и смях сред свидетелите и откъслечни ръкопляскания. Последното — слаба утеха — показваше, че публиката е на моя страна.
Както и да е, това нападение беше грешка. Всички се убедиха, че не съм беззащитен хлапак и вече никой нямаше да се намеси. Дори моят побратим Хайме Кореас ме подстрекаваше, въодушевен от ролята ми в свадата. Неприятното беше, че ударът ми заличи действието на виното върху валенсианеца. Сега той зае твърдо позиция и се накани да ме набоде по касапски на шпагата си, което вече беше друга работа. Ужасен, че ще си отида от този свят, без дори да се изповядам, но и лишен от друга възможност, аз реших да рискувам за втори и последен път — да се промуша под шпагата на валенсианеца и да се вкопча в корема му, като мушкам и ръгам, докато или аз, или той не предадем Богу дух. Поради липсата на възможност за опрощение и миропомазване, вече бях започнал да измислям обясненията, които щях да бъда принуден да давам там горе. Любопитно е, че години по-късно прочетох следните думи, написани от един французин: „испанецът, реши ли да нанесе удара, който се налага да нанесе, го прави, ако ще и да го сторят на парчета“ и си помислих, че никой не е изразил по-добре решението, което взех в онази схватка с валенсианеца. Задържах дъха си, стиснах зъби, изчаках противникът ми да завърши поредния си удар, и когато върхът на шпагата му описа края на дъгата, по моя преценка най-далеч от мен, понечих да налетя върху му с камата напред. И кълна се, щях да го направя, ако внезапно някой не ме сграбчи за врата и рамото със силните си ръце и едновременно с това нечие тяло не застана между мен и съперника ми. Вдигнах слисан глава и видях зеленикавите, студени очи на капитан Алатристе.