— Момчето е дребна риба за смелчага като вас, драги.
Сцената се беше изместила малко и сега действието се развиваше в друго русло, относително по-дискретно. Диего Алатристе и валенсианецът стояха на около петдесет крачки един от друг, в подножието на една дига, която ги скриваше от погледите на хората в лагера. Върху дигата, висока осем-десет лакътя, другарите на моя господар държаха на разстояние зяпачите. Правеха го почти незабележимо, образувайки нещо като стена, и не позволяваха никому да я премине. Сред тях бяха Лоп, Ривас, Мендиета и неколцина други, в това число Себастиан Копонс. Именно неговите железни ръце ме бяха спипали насред разпрата и сега аз стоях до него, протягайки врат, за да видя какво става на брега на канала. Около мен другарите на Алатристе доста успешно играеха ролите си. Поглеждаха ту на една, ту на друга страна и с решителни погледи, приглаждане на мустаците и потупване на дръжките на шпагите разколебаваха тия, които искаха да се приближат и да хвърлят едно око. За да протече всичко както си му е редът, бяха накарали да дойдат и двамина познати на валенсианеца, за да може после, ако се наложи, да свидетелстват по подробностите на кавгата.
— Нали не бихте желали — додаде Алатристе, — да ви нарекат детеубиец?
Изрече го с леден и ехиден тон. А валенсианецът измърмори едно „Майка му стара“, което всички успяхме да чуем от горната част на насипа. У него не бе останали и следа от винените изпарения. Простил се с доброто си настроение, той прокара лявата си ръка по брадата и мустаците, докато в дясната държеше изваденото оръжие. Въпреки заканителния му вид, ругатните и голата стомана, отдалеч личеше, че не е много склонен да се бие. В противен случай отдавна щеше да е нападнал капитана, решен да отпраши за гробищата, като отнесе и него със себе си. Беше се докарал до това положение заради крайната си докачливост, но съзнаваше и не особено цветущото състояние на авторитета си след сблъсъка с мен. От време на време хвърляше погледи нагоре към дигата, сякаш още се надяваше някой да се намеси, преди бурята да се разрази. При всички случаи, най-голямо внимание отделяше на движенията на Диего Алатристе, който много бавно, все едно разполагаше с цялото време на света, си беше свалил шапката и сега, с все така бавни движения, смъкваше през главата си ремъка с барутниците, поставяше го до аркебуза на земята, на брега на канала, и с все същата флегматичност започваше да разкопчава илиците на елека си.
— Смелчага като вас, драги… — повтори той, с очи вперени в другия.
Чувайки за втори път да го наричат „драги“, при това с такава студена насмешливост, валенсианецът изсумтя гневно, погледна към хората на насипа, направи крачка напред, друга встрани и размаха шпагата. Когато не се употребяваше между роднини, приятели или хора с различно социално положение, „драги“ вместо „ваша милост“ беше твърде неучтива форма. А при винаги докачливите испанци тя често се приемаше за истинско оскърбление. Ако вземем предвид, че в Неапол граф Де Лемос и дон Хуан де Сунига стигнаха до вадене на шпагите, при това не само те, а и свитите, и дори слугите им, така че сто и петдесет остриета се изтеглиха в онзи ден, защото единият нарекъл другия „ваше благородие“ вместо „ваше превъзходителство“, а вторият се обърнал към първия с „ваша милост“ вместо с „ваше благородие“, става лесно да си представим създалата се ситуация. Отдалеч беше ясно, че на валенсианеца това обръщение не му допада и въпреки нерешителността си — очевидно познаваше, макар и не лично, репутацията на мъжа срещу него, — не му оставаше нищо друго, освен да се бие. Самият факт, че е извадил шпагата си в присъствието на друг войник, който се беше обърнал към него с „драги“, и че държи в ръка въпросната шпага по фукливия начин, по който го правеше, би бил голям позор за репутацията на другия. А по онова време, произнесена на кастилски, думата „репутация“ означаваше много нещо. Ненапразно се сражавахме век и половина в Европа, стигайки до разруха, за да защитим истинната вяра и собствената си репутация. Докато лютераните, калвинистите, англиканците и другите проклети еретици, макар да подправяха гозбата си с много молитви и приказки за свобода на съзнанието, в действителност воюваха, за да могат търговците и компаниите им да печелят повече в Индиите. А за репутацията си, ако тя не се съпътстваше от практически облаги, не даваха и пукната пара. За нас обаче винаги е било типично да се водим по-малко от здравия си разум, отколкото от „Отче наш“ и „какво ще кажат хората“. Виждате какво стана с останалата част от Европа и какво стана с нас.