— Никой не ви е канил да палите свещ на чуждо погребение — каза хрипливо валенсианецът.
— Така е — съгласи се Алатристе, сякаш беше обмислял дълбоко репликата за погребението. — Но си помислих, че на войник като вас, драги, му трябва нещо по мярка… Тъй че аз съм на вашите услуги.
Беше по риза. Внушителният му вид не се нарушаваше нито от кръпките по нея и по дългите чорапи, нито от старите чизми, привързани под колената с фитил за аркебуз. Водата в реката отрази блясъка на шпагата му, когато я извади от ножницата.
— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете името си?
Валенсианецът, който разкопчаваше елека си, също толкова прокъсан и с толкова кръпки, колкото и ризата на капитана, кимна враждебно. Очите му не се отделяха от стоманата на съперника.
— Казвам се Гарсия де Кандау.
— Много ми е приятно. — Алатристе беше плъзнал лявата си ръка назад, към кръста си, и сега в нея проблясваше и бискайската му дага. — Моето…
— Зная как се казвате — прекъсна го другият. — Вие сте мним капитан, присвоил си звание, на каквото всъщност няма право.
Горе на насипа войниците се спогледаха. Въпреки всичко виното даваше кураж на валенсианеца. Защото, познавайки Диего Алатристе и при положение, че има надежда да се отървеш с лека драскотина и няколко седмици в лазарета, да нагазиш в подобни дълбоки води, бе все едно да си изпросиш билет за пътя, от който няма връщане. Тъй че всички зачакахме със затаен дъх, решени да не пропуснем нито една подробност.
Тогава видях, че Диего Алатристе се усмихваше. Бях живял достатъчно дълго с него, за да познавам тази усмивка: гримаса под мустак, злокобна като поличба, кръвожадна усмивка на уморен вълк, който за пореден път се кани да убива. Не от страст и не от глад. Такъв му беше занаятът.
Тялото на валенсианеца бе паднало наполовина във водата — докато го вадеха на брега, кръвта обагряше в червено спокойните води на канала. Всичко беше станало по правилата на фехтовката и на честната игра. Застанали твърдо един срещу друг, те нанасяха удари, пристъпваха заканително, използваха измамни финтове, докато шпагата на капитан Алатристе не проникна там, накъдето бе насочена. Тъй че когато се извършиха проверките относно тази смърт — след залаганията, караниците и ваденето на ножове до края на деня беше видяна сметката на още трима — всички свидетели, достойни войници на нашия господар краля и мъже на думата, не спираха да повтарят, че валенсианецът, добре почерпен, паднал в канала и се наранил със собственото си оръжие. В крайна сметка началник-щаба на легиона с голямо вътрешно облекчение обяви случая за приключен и прикани всички да се разотиват. Освен това същата нощ холандците нападнаха и началник-щаба, полковникът, самите войници, както и капитан Алатристе, и аз самият имахме по-важни неща, за които да мислим.
V. Вярната пехота
Неприятелят нападна посред нощ и „изгубените стражи“ се оказаха именно такива — абсолютно изгубени, намушкани изневиделица, без да успеят и гък да кажат. Мориц фон Насау се беше възползвал от мътните води на метежа и, уведомен от шпионите си, нападна Оудкерк от север. Опита се да вкара в Бреда холандски и английски помощни части, подкрепяни от пехота и кавалерия, която любезно се постара да направи на пух и прах предните ни позиции. Легионът на Картахена и другият, от валонски пехотинци, разставен в околностите и воден от дон Карлос Соест, получиха заповед да се разположат на пътя на холандците и да ги задържат, докато нашият генерал Спинола организира контраатаката. Тъй че през нощта се събудихме от биене на барабани, свирене на тръби и викове „на оръжие“. Само човек, който е преживял подобни моменти, може да си представи суматохата и бъркотията: запалени факли, осветяващи притичващите фигури, блъсканица и внезапни сепвания, сериозни, изопнати или уплашени лица, противоречиви заповеди, подвиквания на капитани и сержанти, строяващи припряно редици от сънени, наполовина облечени войници, намъкващи бойното си снаряжение. Всичко това под оглушителните удари на барабани, кънтящи навред между лагера и селището, сред хора, надничащи по прозорците и над зидове, съборени палатки и цвилещи коне, скачащи и мъчещи се да се отскубнат от ръцете, заразени от усещането за неизбежност на битката. И още — искри от стомана, проблясване на пики, на островърхи шлемове и леки брони. Както и стари знамена, които се вадят от калъфите и се развяват — бургундски кръстове, арагонски жезли, гербове със замъци, лъвове и вериги и всичко това на червеникавата светлина на факлите и огньовете.