Частта на капитан Брагадо потегли сред първите. Загърбихме огньовете на укрепеното селище и лагера и потънахме в нощта покрай една дига, която ограждаше обширни блата и торфища. Из редицата войници се носеше слухът, че отиваме при мелничаря Руйтер, чието землище беше задължителна стъпка от пътя на холандците към Бреда — невъзможно беше да се мине по друг брод. Аз вървях с другите носачи от отделението на Диего Алатристе, носех неговия аркебуз и този на Себастиан Копонс. Бях близо до тях, защото бях нарамил още запасите от барут и куршуми, както и част от боеприпасите им. Мимоходом казано, това беше мое неизменно занимание и благодарение на съмнителната привилегия да съм натоварен като муле крайниците ми заякваха ден след ден. Но един испанец, когато не му остава друго, винаги вижда и нещо добро в нещастието, и си казва „всяко зло за добро“. Или обратното, разбира се:
Пътят в тъмнината не беше лесен. Лунният сърп беше тънък и почти постоянно закрит от облаци. Тъй че от време на време някой войник се препъваше или пък върволицата спираше и задните се блъскаха в предните. Тогава край дигата се посипваха ругатни и хули като дъжд от куршуми. Както обикновено, моят господар беше безмълвен — силует, който аз следвах като сянка. Така напредвахме, докато в главата и сърцето ми се смесваха противоречиви чувства: от една страна, вълнение от близостта на битката, естествено за млад човек като мен, от друга — боязънта от непознатото, утежнена от мрака и перспективата да се сблъскаме в открито сражение с многоброен неприятел. Навярно затова толкова много се бях впечатлил в Оудкерк, когато в току-що строения легион, под светлината на факлите, дори най-малко религиозните се смълчаваха за миг и коленичеха с шапка в ръка, докато капеланът Салануева минаваше покрай редиците и причестяваше всички наред, за всеки случай. И макар отчето да беше недружелюбен и скудоумен свещеник, чиито латински думи се оплитаха във винени пари, в крайна сметка си оставаше единственият що-годе свят човек околовръст. И понеже първото не отменя второто, нашите войници, щом се видеха в затруднено положение, винаги предпочитаха едно „ego te absolvo“19 от устата на грешник, отколкото възможността да се отправят неподготвени за оня свят.
Имаше една подробност, която ме обезпокои извънмерно, а от коментарите наоколо личеше, че и ветераните се бяха размислили. Преминавайки един от мостовете в близост до дигата, видяхме, че неколцина сапьори светеха с фенери и подготвяха брадвите и кирките, за да го разрушат след нас, несъмнено, с цел да отрежат пътя на холандците в този район. Но това означаваше също, че никакво подкрепление нямаше да дойде по този фланг и че една евентуална заповед „спасявайте се, който както може“ не би могла да бъде изпълнена оттам. Оставаха други мостове, не ще и дума. Но се опитайте да прецените ефекта на подобна гледка, когато човек крачи в тъмна нощ към врага.