Така или иначе, с или без срутен подир нас мост, стигнахме до мелничаря Руйтер преди зазоряване. Оттам можеше да се чуе далечна канонада — нашите най-предни стрелци поддържаха огъня, отблъсквайки холандците. Мелницата гореше като клада и на заревото й видях мелничаря и семейството му — жена и четири невръстни деца, всички по нощници, уплашени, останали без дом, загледани безпомощно как войниците чупят вратите и прозорците, укрепват горния етаж, струпват оскъдната мебелировка и строят бастион. На пламъците проблясваха шлемове и брони, малчуганите плачеха от ужас при вида на тия груби мъже, облечени в желязо, мелничарят се беше хванал за главата, стопанството му беше съсипано и унищожено, но никой не се трогваше от това. Във война трагедията става ежедневие и войнишкото сърце се вкаменява пред чуждото нещастие, както впрочем и пред собственото. Колкото до мелницата, нашият полковник я беше избрал за команден и наблюдателен пост. Виждахме как дон Педро де ла Дага разговаря на вратата с военачалника на валонците, и двамата заобиколени от свитите и ротите си. На моменти те се обръщаха да погледнат едни горящи в далечината огньове, отстоящи на около половин левга. Там сякаш горяха цели села и изглежда бяха съсредоточени основните сили на холандците.
Наложи се да напреднем още малко, оставяйки мелницата зад гърба си. В мрака ротите започнаха да се разгръщат из храстите и под дърветата, стъпвайки във влажната трева, която ни мокреше до колене. Заповедта беше да не палим огън и да чакаме. Сегиз-тогиз някой далечен гърмеж или фалшива тревога разстройваха редиците. Посипваха се безброй „мамка му“, „мътните да го вземат“ и други войнишки изрази от този род, понеже страхът и напрегнатото бдение са лоши другари на чакането. Фитилите на аркебузите бяха запалени на предните постове и червените точици светеха като светулки в мрака. Най-старите войници се излегнаха на мократа трева, решени да отдъхнат преди битката. Други не искаха или не можеха. Те стояха нащрек, взиращи се трескаво в нощта, вслушани в откъслечните изстрели на авангарда, които отекваха наблизо. През цялото време бях до капитан Алатристе, който с частта си отиде да се изтегне край един плет. Последвах ги опипом в тъмнината и за зла участ изподрах лицето и ръцете си в къпинака. На два-три пъти чух гласа на господаря ми да ме вика, за да се увери, че съм наблизо. Най-сетне той поиска аркебуза си, а Себастиан Копонс — своя. Мен натовариха да държа един дълъг фитил, запален от двата края, за да бъде готов за всеки случай. Затова извадих от торбата огниво и кремък и затулен край плета направих, каквото ми заръчаха. Раздухах добре фитила и го сложих на един кол, който забих в земята, за да се запази сух и горящ и всички да могат да вземат огън от него. Сетне клекнах като останалите, опитвайки се да отморя след дългия преход и да поспя малко. Оказа се невъзможно. Беше прекалено студено, влагата от тревата се просмукваше през дрехите ни, а проклетият нощен хлад ни пропиваше отвън. Без дори да се усетя, се бях сгушил в тялото на Диего Алатристе, който продължаваше да лежи неподвижно, стиснал аркебуза между краката си. Долавях миризмата на мръсните му дрехи, примесена с тази на кожата и на желязното снаряжение. Това не ми попречи да се притисна в него, дирейки топлина. А той, усетил близостта ми, не помръдна. Едва по-късно, когато утрото просветна, се наведе за миг и без да каже дума, ме покри със стария си войнишки елек.
При пукването на зората холандците бяха така любезни да ни нападнат. Леката им кавалерия разпръсна нашите предни стрелкови постове и много скоро ни нападнаха в добре строени редици. Опитваха се да превземат мелницата на Руйтер и пътя за Бреда, минаващ пред Оудкерк. Взводът на капитан Брагадо получи заповед да формира ескадрон с останалите части на легиона на една поляна, оградена от плетища и дървета, намираща се между тресавищата и пътя. От другата страна на пътя зае позиции валонската пехота на дон Карлос Соест, съставена изцяло от фламандци католици, верни на нашия господар краля. Тъй че общо двата легиона покривахме площ, широка четвърт левга, по която нямаше как да се разминем с холандците. Честна дума, внушителна и достойна за възхищение беше гледката на тия два легиона, застинали на поляните, със знамената по средата на гората от пики, с дулата на аркебузите и мускетите, покриващи фронта и фланговете, докато полегатите склонове и падини на терена край близките диги се изпълваха с напредващия с пълен ход неприятел. В онзи ден щяхме да се бием един срещу петима. Говореше се, че Мориц фон Насау изпразва бунтовните провинции от хора, за да стовари всички върху нас.