Така прекрасно се е изказал по въпроса плодовитият толедски гений брат Габриел Тейес, по-известен с името Тирсо де Молина. Закрилян от могъщия престиж на легионите, дори най-долният дрипльо имаше възможността да се окичи с титлата „идалго“:
Що се отнася до холандците, те не се биеха толкова в гърдите и пет пари не даваха за потеклото. Ала в онази сутрин прииждаха неустрашими, запътили се право към Бреда, решени да съкратят пътя си, колкото могат. Просвистяваха откъслечни мускетни гърмежи, достигащи вече редиците ни, оловни топки лениво се търкаляха по тревата. Видях до знамената нашия полковник дон Педро де ла Дага, покрит от горе до долу с миланска стомана, възседнал кон, да спуска с една ръка наличника на шлема си, а с другата да вдига командирския жезъл. В същия миг заби големият барабан, в следващия към него се присъединиха останалите барабани на легиона. Биенето им сякаш продължи безкрайно и като че ли смрази кръвта на всички наоколо, защото се възцари мъртва тишина. Холандците, които наближаваха все повече, така че скоро щяхме да почнем да различаваме лицата, облеклото и оръжията им, замлъкнаха за момент. Разколебаха се, впечатлени от барабанните удари, носещи се откъм тия непомръдващи редици, препречили пътя им. После, подтиквани от ефрейторите и офицерите, отново тръгнаха напред и подеха виковете си. Вече бяха много близо, на шестдесет-седемдесет стъпки, с готови пики и насочени аркебузи. Виждахме как горят краищата на фитилите им.
Тогава един призив премина през легиона, предизвикателно и твърдо, повтарян редица след редица, набиращ сила, докато накрая заглуши звука на барабаните:
— Испания!… Испания!… Испания идва!
Това беше стар боен вик и винаги беше означавал едно и също: пазете се, Испания напада. Чух го и дъхът ми секна. Обърнах се да погледна Диего Алатристе, ала не разбрах дали той викаше или не. Щом барабаните забумтяха, първите испански редици тръгнаха напред. Той напредваше с тях, с аркебуза, рамо до рамо с другарите си, Себастиан Копонс от едната му страна и Мендиета от другата, много близо до капитан Брагадо, без да оставят разстояние помежду си. Всички крачеха бавно и в крак, изпънати и горди, сякаш маршируваха пред самия крал. Същите мъже, бунтуващи се преди няколко дни заради забавените плати, сега вървяха стегнато, с щръкнали мустаци, брадати и дрипави, с кожени нагръдници и лъснати до блясък оръжия, с очи, вперени в противника, безстрашни и вдъхващи ужас, оставящи зад себе си облак дим от запалените фитили. За да не ги изгубя от поглед, се втурнах подире им, под изстрелите на еретиците, които вече фучаха не на шега, понеже стрелците и копиеносците бяха съвсем близо. Бях останал без дъх, оглушал от бясното пулсиране на собствената ми кръв, която като че ли се канеше да пръсне вените и тъпанчетата ми, сякаш барабаните отекваха вътре в мен.
Първият залп на холандците отнесе някой и друг човек и изсипа върху ни черна пушилка. Когато тя се разнесе, видях как капитан Брагадо с вдигнатото нагоре късо копие, Алатристе и другарите му спират спокойно, духат фитилите, зареждат аркебузите и притискат прикладите към лицата си. Така, на трийсетина стъпки от холандците, старият легион от Картахена влезе в бой.
— Стегнете редиците!… Стегнете редиците!
Слънцето грееше вече от два часа, а легионът се сражаваше от тъмни зори. Предните редици от испански стрелци не се бяха огънали и бяха нанесли много щети на холандците. Така беше, докато не се озоваха притиснати между обстрел, копия и набези на леката кавалерия. Тогава отстъпиха, без да обръщат гръб на неприятеля, и се върнаха в строя. При всеки залп, при всеки изстрел празнините, оставяни от падналите мъже, бяха запълвани от оцелелите. И всеки път, когато холандците достигаха до нас, неизменно се натъкваха на преграда от пики и мускети, които отново и отново ги караха да отстъпват.
21
В аристократичните родове традиционно основен наследник на титлата и именията е първородният син. За по-малките синове оставала кариерата на военни или духовници. — Б.р.