— Пак идват!
Сякаш дяволът бълваше еретици; нападаха вече за трети път. Копията им наближаваха отново, проблясвайки в гъстия дим. Офицерите ни бяха пресипнали от викане. Холандската кръв не успяваше да се съсири по шпагата на капитан Брагадо, изгубил шапката си във вихъра на битката, с почерняло от барута лице.
— Пиките, готови!
В края на ескадрона, на по-малко от стъпка един от друг, добре защитени в своите нагръдници и шлемове от мед и стомана, копиеносците приближиха дългите пики към гърдите си, и ги прехвърлиха от левите си ръце в десниците, готови да ги кръстосат с врага. Междувременно стрелците отстрани обстрелваха с все сили врага. Аз се намирах сред тях. Гледах да съм близо до отделението на господаря ми и се опитвах да не преча на мъжете, които зареждаха и стреляха: с аркебузи, вдигнати във въздуха, а най-тежките мускети — подпрени на стойки, забити в земята. Сновях между тях, носех на един барут, на друг куршуми или подавах на трети манерката с вода, която носех на въже през рамо. Гърмежът с пушките произвеждаше пушек, който дразнеше очите и носа ми и ме просълзяваше. Затова през повечето време се придвижвах почти слепешком сред викащите ме войници.
Току-що бях занесъл шепа куршуми на капитан Алатристе, защото неговите привършваха. Видях го как поставя няколко от тях в торбата, която висеше над дясното му бедро, слага два в устата си, пуска друг в цевта на аркебуза, натъпква добре барута, духва навития фитил в лявата си ръка, и вдига оръжието до лицето си, за да се прицели в най-близкия холандец. Извърши всичко механично, без да престава да дебне жертвата си с поглед. Когато аркебузът гръмна, видях как в железния нагръдник на еретика, копиеносец с огромен шлем, се отваря дупка, той падна назад и другарите му го скриха.
Вдясно от нас пиките вече се бяха кръстосали. И една внушителна редица от еретици в леки брони се отклоняваше и идеше върху ни. Диего Алатристе приближи уста до горещото дуло на аркебуза, изплю един куршум вътре, много бавно повтори предишните движения и стреля отново. Диря от собствения му изгорял барут покри в сиво лицето и мустаците му и те станаха като прошарени. Очите му, заобиколени от сажди, подчертаващи бръчките му, зачервени и възпалени от дима, следваха с упорита съсредоточеност напредването на холандските редици. Когато избираше нов неприятел, за да се прицели в него, известно време го гледаше, сякаш се страхуваше да не го изгуби. Като че ли да убие него, а не друг беше въпрос на лична чест. Имах усещането, че избира внимателно жертвите си.
— Ето ги!… — провикна се капитан Брагадо. — Дръжте се здраво!… Дръжте се здраво!
За това, т.е. да се държи здраво, Бог и кралят бяха дали на Брагадо две ръце, една шпага и стотина испанци. И бе дошло време да ги употреби докрай, защото холандските копиеносци ни връхлитаха с голяма решимост. Сред грохота на стрелбата чух Мендиета да бълва проклятия, с разпаленост, която единствено ние, баските сме способни да влагаме в ругатните си. Беше му се счупил спусъкът на аркебуза. После едно оловно врабче прелетя на инч от лицето ми — фъъър, туп, и точно зад мен един войник се стовари на земята. Пейзажът вдясно от нас представляваше гора от кръстосани испански и холандски пики. И подобно на разпенена стоманена вълна, флангът се канеше да ни удари с края си. Видях Мендиета да подхвърля аркебуза и да го хваща за дулото, за да го използва като боздуган.
— Испания!… Сантяго!… Испания!
Зад нас, зад пиките, се вееха знамената с кръстовете на свети Андрей, надупчени от куршумите. Холандците вече бяха там — лавина от ужасени или ужасяващи очи, окървавени лица, викове, брони, шлемове, желязо. Едри, руси и много смели еретици, размахващи пики и алебарди в опит да ги забият в нас или налитащи с шпага в ръка. Видях как Алатристе и Копонс, рамо до рамо, захвърлят аркебузите на земята и вадят шпагите, заемайки твърдо позиция. Видях още как холандските пики проникват в нашите редици, остриетата им раняват, осакатяват и как потичат реки от кръв, докато Диего Алатристе нанасяше удари и сечеше сред дългите пръти от стомана. Улових една пика, която мина близо до мен, а един испанец до мен заби своята пика в гърлото на холандеца. Стоях вкопчен в нея от другата страна, докато кръвта, стичаща се по ръкохватката, не стигна до дланите ми. За да ни помогнат, испанските пики се протягаха изотзад и се сключваха, стремящи се да намушкат холандците над раменете ни и в празнините, оставени от загиналите. Наоколо беше същински лабиринт от кръстосани копия и сред тях се вихреше истинска сеч.