Бях тръгнал към Алатристе, проправяйки си път, блъскайки се между другарите, когато един холандец го рани с шпагата си, той рухна в краката му и се вкопчи в тях, опитвайки се също да го събори. Тогава извиках, без да чувам собствения си глас, изтеглих дагата си и връхлетях мълниеносно върху холандеца, решен да защитя господаря си, дори да ме нарежат на парчета. Със замъглен до лудост ум, аз се стоварих върху еретика, турих ръка на лицето му и притиснах главата му към земята, докато Алатристе се освобождаваше с ритници от него и наръга на няколко пъти тялото му с шпагата си. Холандецът се мяташе и отказваше да поеме за оня свят. Беше силен мъж, в разцвета на силите си. Кървеше като ранен бик от Харама, от ноздрите и от устата. Спомням си усещането от лепкавата му кръв, червена, примесена с барут и пръст, стичаща се по бялото, луничаво лице, покрито с руса четина. Бореше се, кучият му син, не искаше да умира, а аз се борех с него. Както го притисках все така с лявата ръка, хванах здраво милосърдната си дага в дясната и с много ярост го наръгах яко три пъти в ребрата. Ала действах тъй отблизо, че и трите пъти острието се хлъзваше по кожения елек, предпазващ гърдите му. Той усети ударите, защото видях очите му да се разширяват. Най-сетне пусна краката на господаря ми, за да защити лицето си, сякаш се страхуваше, че ще го ударя там и същевременно въздъхна тежко. Аз бях ослепял от страх и ярост, объркан от проклетника, отказващ да напусне този свят. Тогава поставих края на дагата между илиците на елека. „Ne… Neee!… Srinden!“ така шепнеше еретикът думата, която означава „приятели“ или нещо подобно. Аз натиснах с цялата сила на тялото си и той избълва за последен път кръв, подбели очи и застина, все едно никога не е бил жив.
— Испания!… Оттеглят се!… Испания!
Разбърканите редици на холандците отстъпваха, тъпчейки труповете на другарите си и оставяха моравата добре наторена с мъртъвци. Неколцина новаци от испанците понечиха да ги преследват, но по-голямата част от войниците останаха там, където бяха. В легиона на Картахена почти всички бяха стари бойци, достатъчно опитни, за да не се втурват напред и да не развалят редиците си с риск да попаднат на флангова атака или засада. Усетих, че ръката на Алатристе ме хваща за яката и ме обръща към себе си, за да провери дали съм невредим. Когато вдигнах лице нагоре, видях зеленикавите му ириси. Сетне, без нито една мимика или дума, той ме отмести от мъртвия холандец и ме побутна назад. Жестът, с който вдигна острието, за да го прибере в ножницата, след като го изтрил в елека на холандеца, ми се стори изпълнен с умора, с изтощение. По лицето, по дланите и по дрехите му имаше кръв, но тя не беше негова. Озърнах се. Себастиан Копонс издирваше аркебуза си сред камарата испански и холандски трупове, а на слепоочието му кървеше отворена рана.
— Мамка му — изрече смутено арагонецът, докато опипваше двете педи космата кожа, висяща над лявото му ухо.
Повдигаше кожата с почернелите си от кръв и барут пръсти, без да е наясно какво да прави по-нататък. Тъй че Алатристе извади чиста кърпа от вътрешния си джоб, постави, доколкото можа, кожата на мястото й и привърза парчето плат около главата.
— Тия френци за малко да ме отнесат, Диего.
— Някой друг път ще е.
Копонс сви рамене.
— Някой друг път.
Станах, олюлявайки се, докато войниците отместваха холандските трупове и възстановяваха редиците. Някои се възползваха да ги претърсят набързо и да задигнат каквато плячка им попаднеше. Видях Гароте да ползва невъзмутимо камата си, за да реже пръсти и да прибира пръстени, а Мендиета да се снабдява с нов аркебуз.
— Стегнете редиците! — изрева капитан Брагадо.
Холандските ескадрони отново се строяваха с подкрепление от свежи сили на стотина крачки. Сред тях проблясваха нагръдниците на кавалерията. Тъй че нашите войници оставиха плячкосването за по-късно и пак се подредиха, рамо до рамо. Ранените минаваха назад и напускаха редиците, както свареха. Трябваше да се махнат и загиналите испанци, за да се върне строя на предишното си място: легионът не беше отстъпил и на педя.
В подобни занимания прекарахме сутринта и посрещнахме пладнето. Издържахме на холандския огън, здраво стъпили на краката си, викахме „Сантяго“ и „Испания“, а когато не нападаха, изтегляхме нашите мъртви и превързвахме раните, докато еретиците, убедени, че тази стена от неустрашими мъже не възнамерява да помръдне от мястото си за деня, не започнаха да стрелят с по-малко въодушевление. Аз бях изчерпал запасите си от барут и куршуми и претърсвах трупове, за да прибера техните. Понякога, възползвайки се от това, че холандците бяха доста далеч, между една и друга атака се промъквах доста напред в откритото поле, за да се сдобия с трофеи от собствените им стрелци. Няколко пъти се наложи да се връщам бежешком като заек, докато куршуми от мускетите им профучаваха край ушите им. Свърши се и водата, която давах на господаря си и другарите му — военните действия предизвикват дяволски силна жажда, — та немалко пъти отскачах до реката, намираща се зад нас. Последното не беше особено приятна екскурзия, защото пътят беше осеян с всички наши ранени и издъхващи войници, които се бяха оттеглили там. Минавах покрай печална гледка, ужасни рани, кървящи, осакатени крайници, вопли на всички познати в Испания езици, агонизиращи хрипове, молитви, ругатни и латинския на капелан Салануева, който сновеше насам-натам, изтощен да раздава последно причастие, което поради липса на миро заменяше със слюнка. Безмозъчните същества, които говорят за славата на войната и битката, би трябвало да си припомнят думите на маркиз Де Пескара: „Да ми даде Бог сто години война, но нито ден битка“. Или пък да се поразходят, както сторих аз в онази сутрин, за да се запознаят с истинското задкулисие на спектакъла от знамена, тромпети и речи, измислени от хитреците и самохвалковците в тила, от тия, чиито профили се виждат на монетите и са увековечени в статуите, без някога да са чували свистене на куршум, нито да са виждали как загиват другарите им, нито да са оцапвали ръцете си в кръвта на врага, нито да са рискували карантиите им да бъдат отнесени с някой изстрел в слабините.