— Пиките надясно!
Без припряност, с хладнокръвието на легендарната си дисциплина, редиците от леко бронирани войници на нашия десен фланг се завъртяха и застанаха с лице към холандците. После подпряха пиките на земята, стъпиха здраво и насочиха остриетата напред, като крепяха дръжките с лявата ръка. Същевременно изтеглиха шпагите с десниците си, готови да секат краката на връхлитащите върху им коне.
— Сантяго!… Испания и Сантяго!
Холандците спряха, сякаш се удариха в стена. Сблъсъкът вдясно беше толкова мощен, че дългите дръжки се трошаха, забивайки се в конете, кръстосваха се с вражеските в кълбо от копия, шпаги, ками, ножове и удари с приклади.
— Пиките напред!
Еретиците налитаха и фронтално. Отново заизлизаха от горите, но вече с кавалерията начело. Стрелците ни пак си свършиха работата с невъзмутимостта на стари пехотинци, като се целеха и стреляха в добър ред, без да искат да им се носят барут и куршуми и без ни най-малко да отпускат редиците. Между тях видях как Диего Алатристе духа фитила, вдига оръжието и се прицелва, за да стреля в пълен синхрон с останалите. Залпът удари доста от холандските пешаци. Ала по-голямата част все пак пристигнаха цели и се оказа предостатъчна. Тъй че нашите стрелци с аркебузи, трябваше да се скрият сред пиките, и аз заедно с тях. В суматохата изгубих от поглед господаря си. Успях да видя само как Себастиян Копонс с превръзка на главата, която напомняше традиционните кърпи на арагонците, посяга решително към шпагата. Неколцина откъснали се испанци побягнаха страхливо назад, напускайки редиците на другарите си. Иберия не ражда само лъвове. Но повечето удържаха геройски. Куршумите свистяха и удряха на месо около мен. Един копиеносец падна върху мен и ме опръска с кръв, призовавайки на португалски Божията майка. Измъкнах се изпод него, отмахнах копието му, което се беше заплело в краката ми, и се озовах тласкан напред-назад, сред потока хора, смърдящите груби дрехи, мириса на пот, на изгорял барут и кръв.
— Дръжте се!… Испания!… Испания!
Зад стегнатите редици, които пазеха знамената, барабанът биеше невъзмутимо. Валяха още куршуми и падаха още мъже. Редиците все повече се стягаха, за да запълват празнотите. А аз се блъсках в грубите, облечени в стомана тела около мен. Едва виждах какво става напред и се надигах на пръсти, за да погледна над покрити с елеци и презрамници рамене на мъжете, вехтите шапки, железните брони и шлемове, аркебузите, мускетите, святкащите пики, алебардите и шпагите. Горещината и барутният облак ме задушаваха. Главата ми неизбежно се размътваше и с последен проблясък на разум извих ръка назад и извадих дагата.
— Оняте!… Оняте! — извиках с цялото си сърце.
Миг по-късно, сред трясъка на пресрещащите се пики, цвиленето на ранените коне и удара на желязо в желязо, холандската кавалерия разкъса строя ни и вече само Господ можеше да разпознае своите.
VI. Клането
Понякога гледам картината и си спомням. Дори Веласкес, въпреки че му разказах за случилото се всичко, което можах, не беше успял да отрази на платното — сред фона от барутна пушилка и сивата мъгла той бе едва загатнат — дългия и осеян със смърт път, който всички трябваше да извървим, преди да се строим за тържествената сцена, както и копиеносците, които останаха по този път, без да видят как слънцето изгрява над Бреда. Самият аз след години пак щях да срещна окървавената стомана на същите тези копия в кланета като тези при Нордлинген или Рокроа. Те бяха и последният проблясък на испанската звезда и ужасният й залез за нашите войски във Фландрия. От тези битки, както от онази сутрин при мелницата на Руйтер, си спомням най-вече звуците: викове на хора, трясък на пики, грохот на стомана в стомана, свистене на оръжия, цепещи дрехи, пробождащи плът, чупещи кости. Веднъж, много след това, Анхелика де Алкесар ме попита шеговито дали има нещо по-зловещо от шума на мотика, заравяща картоф. Отвърнах й без колебание, че има и това е пукотът, когато стомана разцепва човешки череп. Видях я да се усмихва, докато се взираше в мен замислено с онези свои сини очи, които самият сатана й беше дал. Сетне протегна ръка и с върха на пръстите си ме докосна по клепачите, които бях държал отворени пред ужаса, по устата, от която толкова пъти се бяха изтръгвали викове на страх и смелост, и ръцете ми, които бяха стискали оръжие и проливали кръв. После ме целуна с чистите си и топли устни. Усмихваше се все така, докато ме целуваше и после, докато се отдръпваше от мен. Дори сега, когато Анхелика е мъртва от толкова отдавна, колкото далечни са онази Испания и онези години, за които говоря, не мога да изтрия от паметта си нейната усмивка. Същата усмивка, която се появяваше на устните й, когато вършеше злодеяние, всеки път, когато излагаше живота ми на опасност или всеки път, когато целуваше белезите ми от рани. Едната от които, както избързах да спомена на друго място, ми беше нанесла тя самата.