Ние бяхме вярната пехота на нашия католически крал. Все доброволци, тръгнали да дирят богатство и слава, хора на честта, ала нерядко и хора от изметта на Испания, сган, алчна да плячкосва, която показва желязна, безупречна дисциплина единствено под вражески обстрел. Неустрашими и сеещи ужас дори в разгрома, испанските легиони, в продължение на два века школа за най-добрите войници на Европа, олицетворяваха най-резултатната военна машина, която някой някога е изпращал на бойното поле. Макар че по онова време епохата на големите завоевания беше приключила и все повече се утвърждаваше ролята на тежката артилерия. Войната във Фландрия се беше превърнала в низ от протяжни обсади с мини и окопи, и нашата пехота вече не беше бляскавата войскова част, на която великият Фелипе II разчиташе и за която беше написал онова прословуто писмо до своя пратеник при папата:
„Не възнамерявам и не искам да бъда крал на еретици. И ако не всичко може да се поправи, както аз желая, без да се стига до оръжия, то твърдо съм решен да прибягна и до тях. Нито опасността за мен, нито разрухата на тези страни или на онези, които са ми останали, ще ме спрат да направя това, което един християнски владетел, имащ страх от Бога, е длъжен да стори в служба Нему.“
Така и стана, да му се не види. След дълги десетилетия на разпри с половината свят, в резултат на които се сдоби само с тревоги и тегоби, много скоро на Испания не й остана нищо друго, освен да гледа как легионите й измират по бойните полета, както при Рокроа, верни на честта си поради липса на друго, безмълвни и безучастни, с редици превърнати в онези „стени и бойници от човешки тела“, за които с възхита говори французинът Босюе3. Все пак, докрай създавахме проблеми на всички. Дори когато нашите хора и генералите далеч не бяха това, което представляваха по времето на херцог Де Алба и Алесандро Фарнезе, испанските войници продължиха за известен период да бъдат кошмарът на Европа. Те плениха един френски крал при Павия, победиха при Сен Кентен, плячкосаха Рим и Антверпен, завладяха Амиен и Остенде, избиха десет хиляди неприятели при превземането на Хемиген, осем хиляди при Маастрихт и девет хиляди при Слуис, като воюваха на нож, до кръста във вода. Ние бяхме гневът Господен. Стигаше да ни хвърли човек един поглед, за да разбере защо: мрачни, грубовати воини, дошли от пресъхналите земи на юг, сражаващи се сега по чужди, враждебни краища, където няма възможност за оттегляне, а поражението е равносилно на унищожение. Едни водени от немотията и глада, които искаха да загърбят, други — от амбицията, от мечтите за сполука и слава, на които добре пасваше песента на онзи благороден мъж, дон Кихот:
Или тези стари и красноречиви стихове:
Тъй или иначе това бяхме ние и такива щяхме да останем още няколко години, разширявайки Кастилия с острието на шпагата или с каквото Бог и дяволът ни покажеха там, в Оудкерк. Знамето на нашата рота се вееше от балкона на една къща и другарят ми Хайме Кореас, от ротата на знаменосеца Кото, тръгна натам, за да открие своите хора. Аз повървях още известно време. Отдалечих се малко от фасадата на Кметството, за да избегна ужасната горещина на пожара. Когато заобиколих сградата, видях двама души да трупат отвън книги и свитъци, които изнасяха припряно през една врата. Това не приличаше толкова на грабеж — странно е в разгара на плячкосването някой да се занимава с книги, — колкото на спасителна операция от пожара. Тъй че реших да поогледам. Навярно ваши милости си спомнят, че бях запознат с печатното слово от времето, когато живеех в столицата, в близост с кралския двор. Това се дължеше на приятелството ми с дон Франсиско де Кеведо — беше ми подарил една книга на Плутарх, — на уроците по латински и граматика, които ми даваше преподобният Перес, на увлечението ми по театъра и пиесите на Лопе де Вега, както и на навика ми да чета всичко, с което разполагаше господарят ми капитан Алатристе, когато въобще разполагаше с нещо.
3
Жак-Бенин Босюе (1627–1704 г.) — френски епископ, теолог, прочут проповедник и придворен свещеник, застъпник на абсолютизма. — Б.р.