Кълна се, те приличаха на диви зверове. В хаоса на първите редици, отделението на господаря ми се биеше, повтаряйки в умален вид формированието на полка. Сражаваха се рамо до рамо, с гръб един към друг и раздаваха околовръст удари с шпаги и ками, толкова опасни, че напомняха ухапването на хищник. Те не се провикваха „Испания“ или „Сантяго“, за да си вдъхват кураж. Сражаваха се със стиснати зъби и пазеха дъха си, за да убиват еретици. И честна дума, правеха го напълно добросъвестно, защото около тях лежаха внушителен брой прободени тела. Себастиян Копонс продължаваше да се бие с окървавена превръзка на главата си, Гароте и Мендиета размахваха прекършени копия, за да държат настрани холандците, а Алатристе държеше здраво в едната ръка дагата, в другата — шпагата, и двете обагрени в червено чак до дръжките. Братята Оливарес и галисиецът Ривас допълваха групата. Колкото до Хосе Лоп, той лежеше на земята, мъртъв. Не успях веднага да го разпозная, защото аркебузен изстрел беше отнесъл половината му лице.
Диего Алатристе сякаш беше духом някъде извън всичко случващо се наоколо. Беше захвърлил шапката и разчорлената му, мръсна коса бе паднала над челото. Краката му бяха разтворени и като забити в земята. Цялата му енергия и ярост се бяха съсредоточили в очите, които искряха — зачервени и опасни — на потъмнялото му от дима лице. Движеше оръжията с пресметната сила, на смъртоносни тласъци, сякаш изстрелвани от скрити пружини в тялото му. Спираше остриета на пики и шпаги, сечеше и използваше всяко затишие, за да отпусне ръце и да отдъхне за кратко, преди да подхване сражението отново, разпределяйки скъпернически енергията си. Приближих се до него, но той не даде и най-малък признак, че ме е видял. Сякаш бе някъде далеч, на самия край на дълъг път и се сражаваше, без да поглежда назад, стигнал самия праг на ада.
Ръката ми беше изтръпнала от силното стискане на ръкохватката на дагата. Накрая от чиста непохватност изпуснах оръжието на земята и се наведох да го взема. Вече се надигах, когато налетяха неколцина холандци, ревящи с пълно гърло. Профучаха мускетни куршуми и черен облак от пики се скупчи над мен. Усетих, че наоколо ми падат мъже и стискайки силно дагата, понечих да се изправя, убеден, че е дошъл сетният ми час. Тогава усетих удар по главата, зави ми се свят и пред очите ми се завъртяха безброй искрящи точици. Почти изгубих съзнание, все още стиснал дагата и готов да я отнеса със себе си, където се наложи. Не ме беше грижа за нищо, стига да не ме откриеха без нея в ръката. После се сетих за майка си и сестра си. Отче наш, шепнех задъхано аз. Gure Aita, повтарях ли, повтарях ту на кастилски, ту на баски, зашеметен, неспособен да си спомня останалата част от молитвата. В този миг някой ме хвана за дрехата и ме повлече по тревата, през мъртвите и ранените. На два пъти замахнах слабо с дагата, слепешком. Мислех, че си имам работа с враг, докато не усетих удар по тила, сетне още един, което ме принуди да държа ръката си спокойна. Внезапно се видях положен на тревата, в малък кръг от нозе, обути в кални ботуши. Чувах над главата си ударите на оръжията, тряс-тряс, храс-храс, зловещ концерт от стомана, раздиране на дрехи и плът, хрущене на чупещи се кости, хриптящи гърлени звуци, издаващи гняв, болка, страх и агония. И накрая, зад редиците, все така неотстъпни около нашите знамена, невъзмутимо и гордо се носеха ударите на барабана, който продължаваше да бие за клетата, стара Испания.
— Оттеглят се!… Строй се и след тях!… Оттеглят се!
Легионът беше издържал — ведно с мъжете, паднали мъртви по местата си в предните редици. Стигна се дотам, че в един момент именно многобройните трупове поддържаха строя такъв, какъвто беше от началото на битката. Сега звучаха тръби, барабанът биеше по-живо, присъединяваха се и още барабани, които ни идваха на помощ. Откъм реката и пътя за мелницата на Руйтер се развяваха знамената и проблясваха пиките на подкреплението, което най-сетне пристигаше. Ескадрон от италиански черни драгуни22, стрелци, яхнали коне, премина край нашия фланг. Конниците ни поздравяваха, профучавайки в галоп, преди да налетят на холандците. А те, дошли на сватба, но получили брадва, се оттегляха разбити, в пълен безпорядък, търсещи спасение в гората. Авангардът от нашите другари, леката пехота, копиеносците и мускетарите, напредваха със стегната крачка, достигаха вече и преминаваха мястото от другата страна на пътя, където с немалко достойнство се беше сражавал валонският легион на Соест.
— Към тях, към тях!… Напред, Испания!… Настъпвай!
22
Драгун — в много европейски войски — конници, обучени да действат и като пешаци. — Б.р.