Нашият лагер надаваше победоносни викове. Мъжете, които цяла сутрин се бяха сражавали в непреклонно мълчание, сега крещяха разпалено, благодарейки на Богородица и свети Сантяго. Пребитите от умора ветерани отпускаха оръжията и целуваха броениците и медальоните си. Големият боен барабан биеше за сеч, без милост, без пощада. Започваше преследването и ловът на победения неприятел, за плячка, реквизиране на обоза, както и за да си платят с лихвите за нашите мъртви и за тежкия ден, който имахме благодарение на тях. Редиците на легиона вече се пръскаха, за да търчат подир еретиците. Първи жертви станаха ранените и изостаналите. Чупеха се глави, режеха се крайници, сечеше се наред, накратко, нямаше милост за никого. Защото ако испанската пехота беше корава в атака и в отбрана, то в мъстта си винаги е била два пъти по-жестока. Италианците и валонците не оставаха по-назад, изгарящи от желание да си върнат за пролятата кръв на другарите на Соест. Околността беше осеяна с хиляди мъже, тичащи на всички страни, убиващи, довършващи неиздъхналите, ограбващи лежащите навред ранени и мъртви, така накълцани, че понякога нямаше по-голяма незасегната част от ухото.
Подобно на останалите, капитан Алатристе и другарите му се отдадоха на това занимание с плам, който можете да си представите. И аз тръгнах с тях, още замаян от битката, с цицина с размера на яйце на главата, ала виках възбудено наравно с останалите. Пътьом, от първия мъртъв противник, който ми попадна, се сдобих с юнашка къса шпага, произведена в Солинген. Прибрах дагата и започнах да сея удари с превъзходната немска стомана по всичко живо, което се изпречеше пред очите ми, сякаш режех кървавица. Това, което ставаше, бе едновременно изтребление, игра и умопомрачение. Сражението се беше превърнало в клане на английски юнци и касапница на фламандска плът. Някои дори не се защитаваха. Настигнахме например една група, газейки до кръста във вода в един канал, и се развихрихме в нещо като риболов на калвинисти. Стоварвахме удари със стоманата, порехме наред, без да обръщаме внимание на молбите им, нито на вдигнатите за милост ръце. Накрая тъмната вода стана цялата червена и по нея заплуваха като мъртви риби разкъсаните им тела.
Много народ избихме, имаше простор за действие. И понеже бяха много, нямаше как да паднат малко. Ловът се разпростря на левга разстояние и продължи до свечеряване. Дотогава към него се присъединиха моите другари, носачите, селяните от близките села, които служеха само на един господар — алчността, и дори някои кръчмари, уличници и лавкаджии, прииждащи от Оудкерк, примамени от мириса на плячка. Вървяха след войниците, разграбвайки каквото бе останало — ято гарвани, оставящо по пътя си само голи трупове. Аз продължавах с авангарда, без да усещам умората от деня, като че ли яростта и жаждата за отмъщение ми даваха сили да продължа до края на света. Бях — дано Бог бъде милостив и ми прости, — прегракнал от викове, покрит с кръвта на ония нещастници. Червеникавият залез се спускаше над горящите махали от другия край на гората. Нямаше дига, пътека или друм над дига, където да не се виждаха камари трупове. Най-сетне, изнемощели, ние се спряхме на малка поляна. Тук имаше пет-шест къщи, където дори животните бяха минали под ножа. Няколко изостанали войници се бяха укрепили там и ние ги довършихме в последните минути от дневната светлина. Накрая, на фона на червеникавото зарево на горящите покриви, малко по малко започнахме да се успокояваме, натъпкали джобовете с плячка. Мъжете започнаха да падат на земята, неочаквано повалени от безкрайното изтощение, дишащи тежко като изнурен добитък. Само глупецът вярва, че победата е нещо весело. Постепенно разумът ни се възвръщаше и всички ние мълчахме — избягвахме да се гледаме, сякаш засрамени от собствените си щръкнали и мръсни коси, черни, сгърчени лица, зачервени очи, от засъхналата кръв, покрила дрехите и оръжията ни. Сега единственият шум беше пукането на огъня и скърцането на гредите, които се стоварваха сред пламъци. Наоколо в нощта се чуваха откъслечни викове и гърмежи, от тия, които продължаваха с касапницата.
Отидох и приседнах до зида на една къща. Облегнах се на стената, всичко ме болеше, бях разбит. От вятъра очите ми сълзяха, едва дишах, умирах от жажда. На светлината на огъня видях как Курро Гароте завързваше вързопче, пълно с пръстени, синджири и сребърни копчета, взети от мъртвите. Мендиета се беше излегнал по корем и би изглеждал толкова безжизнен, колкото и проснатите отвред холандци, ако не беше страховитото му хъркане. Имаше и други испанци, насядали на групички или сами. Стори ми се, че разпознах сред тях капитан Брагадо с превързаната ръка. После оттук-оттам започнаха да се чуват реплики, произнесени с тих глас, въпроси къде е този или онзи другар. Един попита за Лоп и последва мълчание. Някои кладяха огън, за да пекат месото от мъртвите животни. Около тия огньове лека-полека се насъбраха войниците. Много скоро вече се говореше на висок глас. Сетне някой каза нещо, някакво остроумие, на което другите отвърнаха с гръмогласен смях. Спомням си колко много ме порази това. Бях решил, че след подобен ден човешкият смях ще се е изличил завинаги от лицето на земята.