Обърнах се към капитан Алатристе и видях, че той ме гледа. Беше седнал до стената на няколко крачки от мен. Присвил крака, с ръце около коленете, той още държеше аркебуза. Себастиан Копонс беше до него, опрял глава на зида, с шпага в краката; лицето му бе покрито с кафеникава засъхнала кора, а превръзката се бе смъкнала назад, откривайки раната на слепоочието му. Профилите им се очертаваха на отблясъка на една от горящите по-далеч къщи, осветявани на моменти от непостоянните пламъци. Очите на Диего Алатристе, блестящи от отражението на пожара, ме следяха съсредоточено и угрижено, сякаш се мъчеха да видят нещо вътре в мен. Аз стоях едновременно засрамен и горд, изтощен, с бясно препускащо сърце, ужасен, натъжен, мрачен и щастлив, че съм жив. Кълна се, че всички тия усещания и чувства, както и много още, могат да се изпитат накуп след една битка. Капитанът продължаваше да ме гледа мълчаливо, по-изпитателно от всякога, докато накрая се почувствах неловко. Бях очаквал похвали, приятелска усмивка, нещо, което да потвърди одобрението му, че съм се държал като мъж на място. Затова ме смущаваше този продължителен поглед, в който не можех да отгатна нищо друго, освен несмутимата вглъбеност, позната от други случаи; не можех да отгатна какво крие той — какви чувства или може би тяхното пълно отсъствие. Поглед, в който така и не успявах да вникна. Не можах да го проумея, докато не мина много време и не изтекоха много години. Помня как един ден, бях вече зрял мъж, се сепнах, защото ми се стори, че гледам по същия начин.
Чувствах се неловко, та реших да направя нещо, което да ни изтръгне от това положение. Тъй че раздвижих натъртеното си тяло, затъкнах немската шпага в колана, до дагата, и се изправих.
— Да потърся ли нещо за ядене и пиене, капитане?
Светлините на пламъците танцуваха по лицето му. Минаха няколко минути, преди да ми отговори. А когато го стори, се задоволи да сведе утвърдително орловия си профил. После остана загледан в мен, докато аз му обърнах гръб и потеглих след сянката си.
Светлината на пожара нахлуваше през един прозорец и обагряше в червено стените вътре. Всичко в къщата беше с главата нагоре: изпотрошени мебели, окадени пердета по пода, обърнати сандъци, разхвърляна покъщнина. Нозете ми скърцаха, стъпвах по всичко това, докато обхождах къщата от долу до горе, търсейки килер или склад, все още непосетен от наши другари. Спомням си безкрайната тъга, която лъхаше от това разграбено и тъмно жилище, от отсъствието на живот, който някога е давал топлина на помещенията, от опустошението и разрухата на нещо, което в друго време е било дом, огласян несъмнено от детски смях, или където някога възрастните са разменяли нежни ласки или любовни думи. Постепенно любопитството ми да си представям интимността на едно пространство, до което по принцип не би трябвало да имам достъп, отстъпи място на нарастваща пустота. Представях си нашата къща в Оняте, обезлюдена от войната, майка ми и сестрите ми — прокудени или сполетени от нещо по-лошо, виждах как в стаите нахлува някакъв млад чужденец, който подобно на мен вижда разпилени по пода, счупени и изгорени скромните дири на нашите спомени и нашия живот. И с обичайния войнишки егоизъм се зарадвах, че съм във Фландрия, а не в Испания. Понеже, уверявам ви, във войнския занаят фактът, че нещастието е сполетяло другите винаги носи някаква утеха. В подобни изпитания за завиждане е онзи, който си няма никого на този свят и не рискува ничия обич, само собствената си кожа.
Не открих нищо, което да си заслужава труда. Спрях за малко да се облекча на една стена и вече закопчавах панталоните си и се канех да изляза оттам, когато се сепнах. За миг останах като вцепенен, заслушан, докато не го чух отново. Беше тихо и дълго стенание, слаб поплак, който идваше от дъното на тесния коридор, покрит с отломки. Би могло да се вземе за вой на страдащо животно, ако на моменти не се долавяха почти човешки нотки. Тъй че изтеглих дагата си предпазливо — при подобна теснотия дългата шпага не можеше да се развърти, — и прилепен към стената се приближих много бавно, за да проверя какво беше това.