Пожарът отвън осветяваше половината стая, хвърляйки сенки с червеникави очертания по стената, на която висеше килим, разкъсан с нож. Под килима, опрял гръб в ъгъла между стената и един строшен шкаф, лежеше човек. Пламъците, които се отразяваха в стоманата на нагръдника му, разкриваха, че е войник. Те осветяваха още дългата му, руса коса, разчорлена и изцапана с кал и кръв, безцветните очи и следите от ужасяващо изгаряне, превърнало едната страна на лицето му в жива рана. Не помръдваше, впил очи в светлината, идваща откъм прозореца. От открехналата му уста излизаше онова стенание, което бях чул от коридора. Глухо и равно стенание, в което понякога се промъкваха неразбираеми думи на чужд език.
Приближих се бавно до него, без да пускам дагата, като дебнех внимателно ръцете му — да не би да стиска някакво оръжие. Ала онзи клетник не беше в състояние да стиска каквото и да било. Приличаше на пътник, седнал край брега на реката на мъртвите. Приличаше на човек, забравен от лодкаря Харон, на едно предпоследно пътуване. Останах няколко секунди приклекнал край него, наблюдавах го любопитно, но той сякаш не забелязваше присъствието ми. Продължи да гледа през прозореца, неподвижен, накъсвайки неспирното си пъшкане с нечленоразделни, непознати думи, дори когато докоснах ръката му с върха на дагата си. Лицето му представляваше страховито подобие на двуликия Янус: едната страна непокътната, а другата — превърната в пихтия от изгорено и съсечено месо, сред което блестяха миниатюрни капчици кръв. Ръцете му също изглеждаха обгорени. Бях видял достатъчно мъртви холандци в пламналите конюшни зад къщата и си представих как този, ранен в престрелката, се е влачил сред горящите главни, за да се скрие тук.
— Flamink?
Не отговори, само продължи с безкрайния си стон. След като го наблюдавах известно време, заключих, че става дума за млад човек, не много по-възрастен от мен. А ако съдех по нагръдника и облеклото — той бе един от бронираните конници, които ни атакуваха сутринта, при мелницата на Руйтер. Навярно дори се бяхме сражавали близо един до друг, когато холандците и англичаните опитваха да разкъсат строя, а ние, испанците, бранехме отчаяно живота си. Пътят на войната, разсъждавах аз, има странни лъкатушения, крие любопитни обрати на съдбата. При все това, успокоен след ужаса на деня и настигането на бегълците, не чувствах нито враждебност, нито ожесточение. Много испанци бях видял да умират в този ден, ала още повече неприятели. За момента везните не клоняха на ничия страна. Това беше само един беззащитен човек и аз бях преситен от кръв. Тъй че прибрах дагата си и после излязох навън, при капитан Алатристе и другите.
— Вътре има човек — казах аз. — Войник.
Капитанът, който не беше помръднал от моето тръгване, едва повдигна очи.
— Испанец или холандец?
— Мисля, че е холандец. Или англичанин. Тежко ранен.
Алатристе кимна лениво с глава, сякаш на този етап от денонощието би било странно да се натъкнеш на жив еретик или на такъв в цветущо здраве. Сетне вдигна рамене, все едно питаше защо му казвам това.
— Помислих си — подхвърлих аз, — че можем да му помогнем.
Сега вече ме погледна. Направи го много бавно. Видях как обръща лицето си на фона на близкото зарево.
— Помислил си — измърмори той.
— Да.
Остана известно време неподвижен, загледан в мен. После се извърна леко към Себастиан Копонс, който стоеше все така до него, опрял се на стената, без да проронва дума, със смъкната назад превръзка. Стори ми се, че в дългото мълчание чух пращенето на пламъците.
— Сметнал си — повтори той, вглъбено.
Изправи се на крака с голяма мъка, сякаш му беше трудно да размърда костите си. Изглеждаше мрачен и много уморен. Видях, че Копонс става след него.
— Къде е?
— В къщата.
Поведох ги през помещенията и коридора към задната стая. Еретикът не беше мръднал от мястото си между шкафа и стената и стенеше едва чуто. Алатристе се спря на прага и му хвърли един поглед, преди да се приближи. После се наведе малко и го наблюдава няколко мига.
— Холандец е — заключи накрая той.
— Можем ли да му помогнем? — попитах аз.
Сянката на капитан Алатристе сега беше застинала на стената.
— Разбира се.
Усетих, че Себастиан Копонс минава покрай мен. Ботушите му изскърцаха по счупените плочи на пода, докато отиваше към ранения. Тогава Алатристе дойде при мен, а Копонс посегна към хълбока си и извади бискайката.