— Да се махаме — каза ми капитанът.
Възпротивих се на натиска на ръката му върху моето рамо. Поразен наблюдавах как Копонс опира дагата във врата на холандеца и прерязва гърлото му от ухо до ухо. Вдигнах слисан очи към тъмното лице на Алатристе. Не виждах погледа му, макар да знаех, че е впит в мен.
— Беше… — заговорих аз, запъвайки се.
Внезапно млъкнах, понеже изведнъж думите ми се сториха излишни. Дръпнах се несъзнателно, за да освободя рамото си от ръката на капитана. Десницата му обаче ме държеше здраво. Копонс вече се надигаше бавно и след като избърса острието на дагата в дрехите на другия, я прибра в калъфа. После мина покрай нас и пое по коридора, без дума да обели.
Обърнах се рязко, почувствал най-сетне, че рамото ми е свободно. Сетне направих две крачки към младежа, който сега вече беше мъртъв. Нищо в сцената не беше по-различно, освен че стенанието не се чуваше вече и че по яката на бронята се стичаше тъмно петно, гъсто и блестящо, чийто червен цвят се сливаше с отблясъците на пожара в прозореца. Изглеждаше по-самотен отпреди, с тъй разтърсваща самота, че аз изпитах силна и дълбока мъка, сякаш видях самия себе си, или може би част от мен, легнал там на пода, опрял гръб на стената, с неподвижни, отворени очи, загледан в нощта. Несъмнено, помислих си аз, съществува някой някъде на света, който очаква завръщането на този, който вече никога никъде няма да отиде. Навярно има майка, годеница, сестра или баща, които се молят за него, да е жив и здрав, да се върне. Навярно има легло, в което е спал като дете и местност, която го е видяла как расте. И никой там не знае, че той е мъртъв.
Не зная колко време съм останал така, загледан в мъртвия. Накрая чух стъпки и без да има нужда да се обръщам, разбрах, че капитан Алатристе е бил постоянно до мен. Усетих познатия, остър мирис на пот, кожа и метал на дрехите и военното му снаряжение. А после чух гласа му.
— Един мъж знае кога е дошъл краят… Този го знаеше.
Не отговорих. Продължавах да гледам трупа на холандеца. Сега кръвта образуваше огромно тъмно петно под изпънатите крака. Невероятно, рекох си аз, колко много кръв имаме в тялото си: поне две или три асумбре23. А колко лесно изтича…
— Единствено това можехме да направим за него — додаде Алатристе.
Пак не отговорих, от доста време не бях казвал нищо. Най-сетне го чух да се раздвижва. Остана още миг до мен, като че ли се двоумеше дали да ме заговори отново или не, сякаш между нас бяха останали безброй неизказани думи и ако той излезеше от това място, без да ги е произнесъл, никога вече нямаше да бъдат изречени. Ала остана безмълвен. После чух как стъпките му се отдалечиха към коридора.
Едва тогава се размърдах. У мен се надигаше сляп гняв, който не познавах, който не бях усетил до онази нощ. Отчаян гняв, горчив като мълчанията на самия Алатристе.
— Ваша милост иска да каже, че сме извършили едно добро дело?… Че сме постъпили добре?
Никога досега не му бях говорил с такъв тон. Стъпките спряха и гласът на Алатристе прозвуча странно глухо. Представих си светлите му очи в полумрака, зареяни унесено в пустотата.
— Когато дойде мигът — каза той, — моли се на Бога някой да постъпи така и с теб.
Така стояха нещата в нощта, в която Себастиан Копонс преряза гърлото на ранения холандец, а аз дръпнах рамото си изпод ръката на капитан Алатристе. Така и аз пристъпих, почти без да си давам сметка, онази странна тъмна граница, която всеки здравомислещ човек рано или късно прекосява. Там, застанал сам до нозете на трупа, започнах да гледам света с други очи. Намерих се във владение на ужасна истина, която до този миг само бях предугаждал в зеленикавия поглед на капитан Алатристе: който убива отдалеч, не знае нищо за самото убиване. Който убива от разстояние, не извлича никакъв урок нито за живота, нито за смъртта, нито рискува, нито цапа ръцете си с кръв, нито чува дишането на противника, нито чете страха, смелостта или безразличието в очите му. Който убива от разстояние, не изпробва нито ръката, нито сърцето си, нито съвестта си, нито създава призраци, които през остатъка от живота му да го навестяват нощем, точни като за уговорена среща. Който убива от разстояние, е подлец, той прехвърля на други мръсната и тежка задача, която се пада нему. Който убива от разстояние, е по-лош от другите, защото не познава гнева, омразата, отмъщението и ужасното страдание на плътта и кръвта при съприкосновението със стоманата, ала също така не познава и милостта, и угризението. Затова този, който убива от разстояние, не знае какво губи.