Колкото до здравословното състояние, аз съм добре. Утре ставам на петнадесет години и съм пораснал с още няколко инча. Капитан Алатристе, както винаги, не може да се похвали с много плът по тялото и много думи в устата. Ала недоимъкът не изглежда да го е засегнал особено. Навярно защото, както той самият казва (засуквайки мустак в една от своите гримаси, която би могла да мине за усмивка), е живял в оскъдица през по-голямата част от живота си, а и войникът привиква към всичко, към беднотията — също. Вече Ви е известно, че той е от хората, неизкушени от перото и писането на писма. Но ми поръчва да Ви предам, че благодари за вашите писма. Настойчиво ме моли още да Ви поздравя и да Ви предам цялото му уважение и обич. Да предадете същото на всички приятели в кръчмата на Лебрихана „Дел Турко“.
И едно последно нещо. Зная от капитана, че Ваша милост напоследък посещавате Двореца. В такъв случай е възможно при някакви обстоятелства да срещнете едно момиче, по-скоро девойка, на име Анхелика де Алкесар, която несъмнено познавате. Тя беше и по всяка вероятност продължава да е придворна дама на нейно величество кралицата. В такъв случай бих желал да Ви помоля за една много лична услуга. Ако прецените, че се предоставя сгоден случай, да й кажете, че Иниго Балбоа е във Фландрия, служи на нашия господар, краля и на светата католическа вяра, и се сражава достойно като испанец и войник.
Ако го сторите за мен, скъпи дон Франсиско, преклонението и приятелството ми, които винаги съм хранил към Вас, ще бъдат още по-големи.
Господ да пази Вас, както и всички нас.
Иниго Балбоа Агире
От окопа можеше да се чуе как копаят холандците. Диего Алатристе залепи ухо на една от гредите, забити в земята, за да поддържа прътите и кошовете за укрепване на рова. Още веднъж чу глухото храс-храс, идващо от недрата на земята. От една седмица в Бреда работеха денонощно, за да отрежат пътя за окопа и подземната галерия, която атакуващите насочваха към равелина, наричан от тях Гробището. По този начин, педя по педя, едните напредваха с мината, а другите с контрамината, първите решени да взривят няколко бурета с барут под холандските укрепления, вторите заинатени да отвърнат любезно със същото под самите нозе на воините на католическия крал. Всичко беше въпрос на усърдие и бързина — кой ще копае по-пъргаво и ще запали първи фитилите.
— Гадно добиче — рече Гароте.
Стоеше, разчорлен, и се прицелваше, разположил се зад кошовете, с мускет, насочен между дъските, служещи му за бойница, с готов, димящ фитил. Бърчеше нос с погнуса. Въпросното гадно добиче беше едно муле, което от три дни лежеше мъртво на слънцето, на няколко хвърлея от окопа, на ничия земя. То избяга от испанския лагер и едва-що появило се между двата противника, един мускетен изстрел от крепостната стена, го просна с краката нагоре. Сега смърдеше, цялото покрито с мухи.
— Откога се мотаеш, а нямаш холандец — подхвърли Мендиета.
— Почти съм готов.
Мендиета беше седнал в дъното на рова, в нозете на Гароте и се пощеше с тържествено баско старание. В окопите, когато им дотегнеше да живеят по главите и в дрипите ни, въшките излизаха на ленива разходка. Бискаецът беше проговорил без особен интерес, погълнат от заниманието си. Брадата му беше пораснала, дрехите му се бяха превърнали в кални парцали, както впрочем и на всички останали, включително на самия Алатристе.
— Виждаш ли го въобще?
Гароте поклати глава. Беше свалил шапката си, за да представлява по-ниска мишена за тия отсреща. Къдравата му, мазна коса беше прибрана на тила в мръсна опашка.
— Сега не, но от време на време се показва… Следващия път ще го отнеса, кучия му син.
Алатристе хвърли бегъл поглед над ограждението, като се прикриваше между дъските и вършините. Холандецът вероятно беше един от сапьорите, работещи на входа на тунела, на двайсетина метра пред нас. Каквото и да правеше, движенията му откриваха леко, не прекалено, главата му. Но и това беше достатъчно за Гароте, считан за добър стрелец, да го държи на мушката, без да бърза, докато му падне в ръцете. Малагенецът, спазвайки принципа „око за око“, искаше да отвърне на жеста с мулето.