Беше го казал тъй, сякаш произнасяше име на жена. Капитан Алатристе го разбираше добре. Макар да не го разгласяваше така разпалено като Гароте, той също имаше своите италиански спомени, които в един окоп във Фландрия изглеждат още по-сладки, ако това е възможно. Подобно на всички ветерани, сражавали се там, той също тъгуваше за онази земя. Или може би това, за което наистина тъгуваше, беше младостта под синьото и безбрежно небе на Средиземноморието. На двадесет и седем години, получил отпускно свидетелство от легиона си, след озаптяването на разбунтувалите се покръстени мюсюлмани във Валенсия, той се беше записал в легиона на Неапол и се бе сражавал срещу турци, бербери и венецианци. Бе кръстосвал островите в Адриатическо море с капитан Контрерас, очите му бяха видели как гори ескадрата на неверниците при Ла Голета на галерите на Санта Крус, а също и как се къпят в испанска кръв зловещите плитчини при Лас Керкенес. От последното място си беше тръгнал, влачейки със сетни сили младия и тежко ранен Алваро де ла Марка, бъдещия граф Де Гуадалмедина. В онези млади години ударите на съдбата и прелестите на Италия се бяха редували с немалко опасности и премеждия. В крайна сметка обаче нищо не бе успяло да вгорчи сладкия спомен за лозята по полегатите склонове на Везувий, за другарите, музиката, виното в кръчмата на Чорильо и красивите жени. За зло или добро, през тринадесета година неговата галера бе пленена в устието на Босфора, провлака при Константинопол, и половината от хората бяха съсечени и повалени от турските стрели под самите корабни платна. Той самият, ранен в крака, се видя свободен, едва когато корабът, в който го караха като пленник, бе превзет на свой ред. Две години по-късно, през петнадесетото лето на този век и току-що навършил Христова възраст, Алатристе беше един от хиляда и седемстотинте испанци и италианци, които с флота от пет плавателни съда опустошаваха в продължение на четири месеца бреговете на Леванта25, а после се прибраха в Неапол с богата плячка. Там за пореден път колелото на съдбата се завъртя надолу. Една жена със смугла кожа, наполовина италианка, наполовина испанка, с черни коси и големи очи, от тия, които казват, че умират от страх при вида на мишка, но се радват да срещнат половин взвод стрелци, беше започнала с молба да й купи сливи от Генуа, после златна верижка и за десерт — копринени дрехи. Накрая, както обикновено става, измъкна и последния му грош. Сетне приключението придоби привкус на комедия от Лопе, включително с посещение в неподходящ час и натъкване на непознат по риза там, където не би трябвало да го има. Неубедително звучаха оправданията на хубавелката, която безсрамно наричаше непознатия свой братовчед, макар по-скоро да ставаше дума не за от братовчед, а просто за побратим в леглото. Освен това Диего Алатристе не беше на такива години, че да се остави да го баламосват. Тъй че след като беляза мимоходом с една резка бузата на жената, принуди предполагаемия братовчед да се бие без долни гащи, което урони мъжествеността му при заемане на позиция и всичко завърши с две педи желязо между гърдите и гърба на натрапника. А Диего Алатристе трябваше да си плюе на петите, преди да са го тикнали в затвора. Предпазната мярка се състоеше в това да отплава скоропостижно за Испания с помощта на един стар познат, вече споменавания от мен Алонсо де Контрерас. Когато бяха още хлапаци на една и съща възраст, тринадесет години, Алатристе беше поел с Контрерас за Фландрия под знамената на принц Алберто.
— Ето го Брагадо — каза Гароте.
Капитан Кармело Брагадо вървеше покрай окопа с приведена глава и шапка в ръка, за да не предизвиква внимание, стремейки се да бъде извън обстрела на противниковите стрелци, разположени в равелина. Ала дори и така, понеже си беше снажен, като повечето мъже от Леон, му беше трудно да се промъкне в целия си шестфутов ръст под носа на холандците. Няколко мускетни изстрели профучаха над ограждението в чест на пристигането му.
— Господ да ги убие — изръмжа Брагадо, залягайки между Копонс и Алатристе.
С шапка в дясната си ръка той си вееше към лицето, лявата ръка бе отпуснал на дръжката на шпагата — от битката при мелницата на Руйтер тя беше осакатена, липсваха безименият пръст и кутрето. След малко, точно както беше постъпил Диего Алатристе, и той прилепи ухо към една от дъските, забити в земята, и свъси вежди.
— Тия къртици, еретиците, са се разбързали — каза той.
После се дръпна назад и почеса мустака си там, където се стичаше потта от носа му.
— Нося две лоши новини — добави той след малко.