Началото на главната галерия беше осветено от насмолена факла, чиято белезникава светлина проблясваше по голите, запотени торсове на немските сапьори. Те бяха спрели работата си, за да ги пуснат да минат, и седяха приклекнали, подпрени на кирките и лопатите. Немците бяха толкова добри в копаенето, колкото и в боя, най-вече когато им бе добре платено и когато бяха трезви. Дори жените им, които сновяха с мулетата си, натоварени с провизии от лагера, носеха на рамо кошове и инструменти. Ефрейторът им, мъж с рижава брада и ръце, подобни на пушени бутове от Алпухара, поведе групата през плетеницата от галерии, укрепени с дъски, одеяла, вършини и кошове. Колкото повече напредваха към холандските позиции, толкова по-ниски и по-тесни ставаха те. Най-сетне сапьорът се спря при отвора на един проход, който нямаше и три стъпки височина. Висящ светилник осветяваше един фитил, който се губеше в тъмнината, зловещ като черна змия.
— Eine, една вара27 — каза немецът, показвайки с ръце дебелината на стената от пръст, отделяща края на укреплението от холандския тунел.
Алатристе кимна и всички се дръпнаха от тесния проход, залепяйки се за стената, притискайки кърпи към носовете и устите си. Тогава немецът им отправи една усмивка и каза:
— Zum Teufel!28
После взе светилника и го поднесе към фитила.
Кости. Тунелът минаваше под гробището и сега отвред се сипеха кости, разбъркани с пръст. Дълги и къси кости, голи черепи, пищяли, гръбначни прешлени. Цели скелети, увити в разкъсани и мръсни покрови, в дрехи, станали на дрипи, прокъсани от времето. Всичко това — примесено с барутния прах и отломките, с проядените дъски от ковчези и парчетата от надгробни камъни. И една противна смрад, която нахлу в укреплението след взрива. Диего Алатристе тръгна пълзешком с останалите към отвора, блъскайки се в цвъртящите от ужас плъхове. Имаше една дупка, през която се виждаше небе и от нея се процеждаха малко светлина и въздух. Минаха под тази мъждива светлина, помътена от дима на изгорелия барут, после навлязоха в мрака от другата страна, където се носеха стонове и викове на различни езици. Алатристе усещаше тялото си, плувнало в пот под елека, устата — суха, с пръст под кърпата, предпазваща я от барутния облак. Напредваше, влачейки се на лакти. Нещо кръгло се дотърколи до него, избутано от краката на мъжете пред него. Беше човешки череп. Ръцете му се опираха в остатъка — скелетът в ковчега, разпаднал се при експлозията и срутването — докато минаваше отгоре му, като дереше бедрата си в натрошените кости.
Не мислеше. Напредваше пълзешком, педя по педя, стиснал челюсти и затворил очи, за да не се пълнят с пръст, задъхващ се от усилието под парчето плат, покриващо главата му. Не чувстваше. Вдървените му от напрежение мускули не се интересуваха от друго, освен да го изведат жив от това пътуване през царството на мъртвите и да му позволят да види отново светлината на деня. В този критичен момент съзнанието му не отчиташе друго усещане, освен това упорито, механично повтаряне на професионални движения, присъщи за войнишкия занаят. Тласкаше го примирението пред неизбежното и фактът, че един негов другар се движи отпред, а друг го следва отзад. Това беше мястото, което Съдбата му отреждаше на земята — или за да сме по-точни, под нея, — и нищо от мислите или чувствата му не беше в състояние да го промени. Затова бе нелепо да прахосва време и концентрация в нещо друго, освен в пълзенето с малкия пистолет в едната ръка и с дагата в другата, без друга причина, освен зловещия ритуал, който други мъже са повтаряли в продължение на векове: да убива, за да остане жив. Всичко друго извън тази проста истина нямаше смисъл. Кралят и родината му — която и да бе истинската родина на капитан Алатристе, — се намираха прекалено далеч от това място под земята, от тази тъмнина, от която долитаха, все по-отблизо, стенанията на холандските сапьори, изненадани от експлозията. Несъмнено Мендиета беше стигнал до тях, защото сега Алатристе чуваше глухи удари, хрущене на плът и кости при досега с късата лопата, с която бискаецът действаше без притеснения.