— Всички ли сте тук? — попита Брагадо.
Липсваха Ривас и единият от братята Оливарес. Пабло, по-малкият, чиито коси и брада вече не бяха черни, а сиви от прахта и пръстта, понечи да се втурне пак навътре, за да търси брат си. Но Гароте и Мендиета го спряха. Сега холандците стреляха мощно с аркебузите от другия край, освирепели от случилото се. Куршумите им свистяха и чаткаха, когато рикошираха в кошовете на окопа.
— Добре ги подредихме — рече Мендиета.
Нямаше триумф в гласа му, само дълбока умора. Още държеше лопатата, оцапана с пръст и полепнала кръв. Потта образуваше блестяща маска на калното лице на Копонс, който едва дишаше, проснат до Алатристе.
— Кучи синове! — крещеше отчаяно по-малкият от братята Оливарес. — … Мръсни еретици, дано се пържите в ада!
Проклятията му секнаха, когато Ривас подаде глава от входа на тунела, влачейки със себе си другия Оливарес, полузадушен, полужив. Сините очи на галисиеца бяха червени, кървясали.
— Мамка му.
Русата му коса миришеше на сяра. С рязко движение Ривас отмахна кърпата от лицето си и изкашля пръст.
— Благодаря ти, Господи — каза той, след като изпълни дробовете си с чист въздух.
Един от немците донесе мях с вода и мъжете пиха жадно един след друг.
— Дайте това, дори да е магарешка пикня — измърмори Гароте и започна да пие, като разливаше течността по брадата и гърдите си.
Облегнал лакти на окопа и усещащ погледа на Брагадо, Алатристе чистеше камата си от пръстта и кръвта.
— Как е сега тунелът? — попита най-после офицерът.
— Чист като тази дага.
Без да допълва друго, Алатристе прибра желязото. После избърса малкия пистолет, който не се беше наложило да ползва.
— Благодаря ти, Господи — не спираше да повтаря Ривас, докато се кръстеше. От сините му очи се ронеха кални сълзи.
Алатристе мълчеше. Казваше си, че Господ понякога изглежда преситен. Тогава, отегчен от мъки и кръв, поглежда на другата страна и си почива.
VIII. Щурм „По ризи“
Така изтече месец април. Дъждовете се редуваха с ясните дни. Тревата стана още по-зелена — по полето, окопите и гробовете на загиналите. Оръдията ни биеха по стените на Бреда, копаеха се мини и контрамини. Всички живо се занимаваше с престрелки и схватки от окоп в окоп. Някое наше нападение или холандски излаз от време на време разнообразяваха монотонността на обсадата. Точно в ония дни започнаха да пристигат новини за големия недоимък, който измъчваше обсадените, макар този, който изстрадвахме ние, обсаждащите, да не бе по-малък. Разликата бе там, че те бяха отрасли в плодородни земи, с реки и ливади, в градове-галеници на съдбата. А ние, испанците, от векове поливахме с пот и кръв пръстта, за да изтръгнем от нея къшей хляб. Тъй че противниците бяха по-привикнали да си угаждат, отколкото да се лишават. Затова някои англичани и французи от Бреда, едните поради природата си, другите поради навика, започнаха да прибират знамената и да идват в нашия лагер, като разправяха, че зад стените мъртвите, общо от простолюдие, буржоа и военни, наброявали пет хиляди души. Понякога пред стените осъмваха обесени холандски шпиони, опитващи се да шетат насам-натам с все по-отчаяни писма, писани от командващия гарнизона Юстин фон Насау до сродника му Мориц, който продължаваше да се намира на няколко левги от нас, все така непоколебим в намерението си да помогне на града, като разкъса проточващата се около година обсада.
В ония дни пристигнаха новини от дигата, че въпросният Мориц фон Насау се вдига към Севенберг, намиращ се на два дни път пешком от Бреда, с цел да отклони към нашия лагер водите на Мерк, с помощта на морето да наводни испанските казарми и окопи, и с лодки да вкара войска и провизии в града. Това беше голямо начинание, амбициозно и уместно. За целта се използваха много черноработници и моряци, които косяха трева, режеха клони, влачеха камъни, дървета и трупи. Вече бяха потопили три влекача, натоварени с баласт и напредваха от двата бряга, като притискаха пръстта с големи дървени траверси и укрепваха шлюза с дъсчени понтони. Това смущаваше нашия генерал Спинола, който търсеше безуспешно ефикасен начин да им попречи, та в един прекрасен ден да не осъмнем във вода до шията. По този въпрос се говореше на шега, че трябва да се изпратят хора от немските легиони да осуетят плана на Насау, понеже това щяло да им се удаде по-леко: