Пак по това време капитан Алатристе получи заповед да се яви в палатката на полковник дон Педро де ла Дага. Отзова се на повикването привечер, когато слънцето захождаше към равния хоризонт и обагряше в червено краищата на дигите, където се очертаваха далечните силуети на мелниците и горичките, простиращи се край блатата на североизток. За случая Алатристе приведе в приличен вид дрехите си, доколкото му беше възможно: елекът от биволска кожа прикриваше кръпките по ризата, оръжията блестяха повече от всякога, ремъците бяха прясно смазани с животинска лой. Влезе в палатката гологлав, с омачканата си шапка в едната ръка, а другата — отпусната на кръглата ръкохватка на шпагата. Изпъна се и застана мирно, без да отваря уста, докато дон Педро де ла Дага, който беседваше с други офицери, сред тях и капитан Брагадо, не реши да му обърне внимание:
— Значи е този — рече полковникът.
Алатристе не показа нито безпокойство, нито любопитство от странното посрещане, въпреки че бдителните му очи не подминаха леката успокоителна усмивка, която Брагадо му отправяше иззад гърба на военачалника. В палатката имаше още четирима военни. Алатристе познаваше всички по физиономия: дон Ернан Торалба, капитан на един от взводовете, главен сержант Идиакес и двама млади господа от така наречените „гусмановци“, зачислени към свитата на полковника. Последните бяха аристократи, идалгоси от добро потекло, които служеха без плата в легионите от любов към славата или — и това беше по-често срещано, — за да си изградят репутация, преди да се завърнат в Испания и да се насладят на синекурните длъжности, които щяха да получат благодарение на влиятелни застъпничества, приятелства или произход. Всички пиеха в кристални чаши вино, което се наливаше от бутилки, наредени на масата до книжата и картите. Алатристе не беше виждал кристална чаша от грабежа на Оудкерк насам. Щом овчари на вино са се сбрали, значи на овцата ще й пада главата.
— Желаете ли вино, господин войнико?
С престорено любезен жест Хиняласога замахна широко с ръка към бутилките и чашите.
— Истински „Педро Хименес“ — додаде той. — Току-що пристигна от Малага.
Алатристе преглътна на сухо, опитвайки се да го прикрие. По пладне единственото блюдо, с което той и другарите му разполагаха в окопите, бе хляб с рапично олио и малко мръсна вода. Точно затова, каза си той с въздишка, всеки трябва да знае мястото си. За него беше също толкова важно да стои настрани от началниците си, колкото и за тях — да се държат на дистанция от нисшестоящите.
— С ваше позволение — каза Алатристе, след като размисли малко, — ще пийна друг път.
Докато говореше, се беше изпънал леко, като се опитваше да покаже подобаващо уважение. Но дори при това положение полковникът вдигна едната си вежда и след миг му обърна гръб, забравяйки за него, привидно много зает с картите на масата. „Гусмановците“ измериха от горе до долу Алатристе с любопитни погледи. Колкото до Кармело Брагадо, намиращ се на задна линия до капитан Торалба, неговата усмивка стана по-подчертана, ала се стопи, когато главен сержант Идиакес взе думата. Рамиро Идиакес беше ветеран със сиви мустаци и много ниско подстригана бяла коса. На носа си имаше белег, който сякаш го разделяше на две на върха — спомен от завземането и грабежа на Кале в края на стария век, по времето на нашия добър крал Фелипе Втори.
— Има обявен двубой — каза той със строгия тон, който използваше за издаване на заповеди, както и за всичко останало. — Утре сутрин. Петима срещу петима, при Болдукските порти.
В ония години подобни предизвикателства бяха присъщи за професията. Неудовлетворени от обикновените приливи и отливи на войната, съперниците понякога я пренасяха на лична основа, със самохвалства и простовати перчения, в които се съсредоточаваше честта на нациите и войсковите части. Дори в епохата на великия император Карлос, и за голяма радост на цяла Европа, последният беше предизвикал врага си Франсоа I на двубой, но французинът, след дълъг размисъл, бе отклонил предложението. Тъй или иначе, Историята щедро натри носа на французина, когато войските му се оказаха разбити при Павия, каймакът на аристокрацията му — унищожен, а той самият — повален на земята, с шпагата на Хуан де Урбиета от Ернани, опряна в кралското му гърло.