— Разбирам, че става дума за ваша заповед, капитане.
Брагадо вдигна бавно ръка към тила си и се почеса, без да отговаря. Сетне погледна главен сержант Идиакес, който хвърляше изпепеляващи погледи към двамата безделници. Но тогава взе думата самият дон Педро де ла Дага:
— По въпросите на честта няма заповеди — рече той грубо и ядно. — При тях всеки действа сам според репутацията и чувството си за срам.
При тия думи Алатристе побледня и дясната му ръка отново се спусна бавно към ръкохватката на шпагата. Погледът, отправян му от Брагадо, стана почти умолителен: дори само един инч от острието да се подаде, би било равносилно на бесило. Но той мислеше за нещо повече от инч. Фактически в този момент пресмяташе хладнокръвно с колко време би разполагал, ако намушка полковника и после се обърне бързо срещу фукльовците. Може би щеше да има възможност да види сметката на единия, за предпочитане на въпросния Карлос дел Арко, преди Идиакес и Брагадо да го убият като куче.
Главният сержант се прокашля видимо обезпокоен. Беше единственият, който поради ранга си и привилегиите в легиона можеше да се противопостави на Хиняласога. Познаваше и Диего Алатристе отпреди двадесет и една години. Тогава, в Амиен, единият още момче, а другият младеж с едва покарали мустаци, излязоха заедно от укреплението Монтрекур с ротата на капитан дон Диего де Вилялобос и се сражаваха в продължение на четири часа, плениха вражеската артилерия и осемстотинте французи, пазещи окопите, до един минаха под ножа им. В замяна заплатиха с живота на седемдесет свои другари. Което не е лоша равносметка. Единадесет живота срещу един и тридесет наум за разкош, ако аритметиката не греши.
— При цялото ми уважение към ваша милост — подхвана Идиакес, — трябва да кажа, че Диего Алатристе е стар войник. Всички знаят, че репутацията му е безупречна. Сигурен съм, че…
Полковникът го прекъсна с груб жест.
— Безупречните репутации не са пожизнени.
— Диего Алатристе е добър войник — рискува да вметне капитан Брагадо отзад, срамуващ се от собственото си безмълвие.
Дон Педро де ла Дага го накара да млъкне с друг рязък жест.
— Всеки добър войник, а в моя легион с кош да ги ринеш, би дал едната си ръка, за да е утре сутринта при Болдукските порти.
Диего Алатристе погледна главнокомандващия право в очите. Малко след това гласът му прозвуча бавно, студено, много ниско, и дръзко като удара с нож, който пръстите го сърбяха да нанесе.
— С двете си ръце изпълнявам своя дълг към краля, който ми плаща…, когато ми плаща — той замълча безкрайно дълго. — … Колкото до честта и репутацията ми, ваша милост може да не се притеснява. За тях се грижа сам, без да има нужда никой да ми предлага предизвикателства или да ми дава уроци.
Полковникът го гледаше така, все едно се мъчеше да го запомни за остатъка от живота си. Очевидно прехвърляше през ума си това, което току-що беше чул, буква по буква, търсейки дума, нотка на гласа, отсянка, които да му позволят да го обеси на най-близкото дърво. Това беше толкова очебийно, че сякаш случайно Алатристе насочи ръката си, прикривайки я с шапката си, към левия си хълбок, близо до ръкохватката на дагата. При първия знак, разсъждаваше той, примирен и равнодушен, му забивам дагата под яката, вадя шпагата и каквото Господ покаже, или пък Дяволът.
— Този мъж да се върне в окопите — рече накрая Хиняласога.
Без съмнение споменът за скорошния бунт охлаждаше природната склонност на пълководеца да прибягва до въжето. Брагадо и Идиакес, на които не бе убягнало движението на Диего Алатристе, сякаш си отдъхнаха с облекчение. Като се опитваше с нищо да не издаде облекчението, което и сам изпитваше, Алатристе поздрави с почтително кимване, обърна се и излезе от палатката, на чист въздух, поспирайки се при алебардите на немските часови, които в този момент преспокойно можеха да го водят към бесилото. Остана неподвижен за миг, наблюдавайки с благодарност слънцето, което вече докосваше хоризонта зад дигите и което сега вече беше сигурен, че на другия ден ще види да изгрява отново. После нахлупи шапката си и тръгна към огражденията, които водеха към укреплението при гробището.
Онази нощ, легнал под наметалото си и загледан в звездите, капитан Алатристе не склопи очи до зори. Не бяха нито неблагоразположението на полковника, нито страхът от позора, които го държаха буден, докато другарите му хъркаха наоколо. Пет пари не даваше за версията, защото Идиакес и Брагадо го познаваха добре и щяха да предадат случката подобаващо. Освен това, както беше казал на дон Педро де ла Дага, той разполагаше със собствени средства, за да накара да го уважават, както равните нему, така и тези, които не му бяха равни. Друго пропъждаше съня от очите му. Това друго беше желанието му поне единият от „гусмановците“ да оцелее на следващия ден при Болдукските порти. За предпочитане въпросният Карлос дел Арко. Защото после, казваше си той, без да отделя очи от небосвода, времето тече, животът се завърта и човек никога не се знае с кои стари познати може да се срещне в някой сгоден, тих и тъмен сокак, чиито обитатели не биха се показали при звъна на шпагите.