Никой в легиона не подложи на съмнение честта на капитан Алатристе. Доказателство за това бе, че една седмица по-късно, когато бе взето решение да се щурмува дигата на Севенберг, той и отделението му бяха сред четиридесет и четиримата мъже, избрани за тази цел. Тръгнаха от нашите позиции при залез-слънце и се възползваха от първите часове на непрогледен мрак, за да прикрият придвижването си. Бяха под командването на капитан Брагадо и капитан Торалба и всички носеха ризите си отвън, над горните дрехи и кожените елеци, за да се разпознават едни други в тъмнината. Това беше обичайна практика в испанската войска и оттам за подобни нощни действия се казваше, че се извършват „по ризи“. Целта бе да се използва природната нападателност и ловкост на нашите хора в ръкопашен бой: да се вмъкнат в лагера на еретиците, да връхлетят изневиделица върху неприятеля, да убият колкото е възможно повече, да подпалят бараките им и после мълниеносно да се изнесат. Тъй като за подобен щурм винаги се подбираха елитни войски, да участваш в него се смяташе за голяма чест, и испанските войници често се биеха помежду си, за да бъдат включени в отряда и приемаха за голяма обида да останат извън него. Правилата бяха строги и обикновено се спазваха стриктно, за да се избегне смърт на свои в нощната бъркотия. От всички атаки „по ризи“, които често се провеждаха във Фландрия, най-известна беше тази при Монс: петстотин немци на плата при оранжистите31 бяха избити, а лагерът им — изравнен със земята. Или пък друга, при която бяха избрани само петдесетина човека, за да ударят през нощта, а в часа на тръгването от всички страни придойдоха ненадейно войници, които настояваха да се включат в нападението, отделно от избраните. Накрая, когато потеглиха, вместо обичайната тишина, в нощта се вдигаше врява, носеха се свади и всичко напомняше повече на арабски набег, отколкото на испански щурм „по ризи“, с триста души, блъскащи се по пътя, всеки стремящ се да изпревари останалите. Вражеските части се събудиха изумени, за да видят изсипващите се върху им талази от побеснели чудовища, крещящи и по ризи, които едновременно размахваха безпощадно ножове и се караха помежду си, в трескаво състезание кой ще сече повече и по-умело главите им.
Що се отнася до Севенберг, планът на нашия генерал Спинола беше да прекараме в глухо мълчание и крайна бдителност двата дълги часа път до дигата, после да нападнем стремглаво тези, които я пазят и да разрушим построеното, като потрошим със секири шлюзовете и подпалим всичко. Взе се решение половин дузина носачи, сред които бях и аз, да тръгнем с групата, за да пренесем необходимите пособия за палежа и разкопаването. Тъй че през онази нощ и аз крачех сред върволицата испанци покрай десния бряг на Мерк, където изпаренията бяха по-плътни. В мъгливата тъмнина се чуваше единствено приглушеният шум на стъпките ни — бяхме обути в платнени обувки или ботуши, увити с парцали и тежко му на този, който проговореше високо, запалеше фитил или носеше пистолет или аркебуз, лъснати до блясък. А белите ризи се вееха подобно на призрачни савани. Много време беше изтекло, откакто бях принуден да продам красивата си шпага от Солинген, понеже ние, носачите, не можехме да носим шпага, та вървях само с дагата си, здраво затъкната в пояса. Но не бях съвсем без товар: на плещите си носех мешка с муниции; барут и сяра, завити във фишеци, гирлянди от катран за палежите и две добре наточени секири, с които да се секат въжетата и трупите на шлюзовете.