Треперех от студ, въпреки дрехата от дебело сукно, намъкната под ризата, която изглеждаше бяла само нощем и беше по-надупчена от флейта. Мъглата създаваше атмосфера на нереалност, мокреше косата ми и се стичаше по лицето ми подобно на ситен дъжд или „пръскало“, както казваха в моя край. От нея всичко ставаше хлъзгаво, та бях принуден да вървя много предпазливо, защото едно плъзване по влажната трева би означавало да се озова право долу в студените води на Мерк, с баласт от седемдесет фунта на гърба. Колкото до останалото, при този мрак и изпаренията можех да виждам колкото някой пържен калкан: две-три белезникави петна пред мен и две-три зад мен. Най-близката фигура, която следвах усърдно, беше капитан Алатристе. Отделението му вървеше в авангарда, пред тях бяха единствено капитан Брагадо и двама френски водачи от легиона на Соест или по-скоро от това, което беше останало от него. Тяхната мисия, освен да ни водят като хора, познаващи местността, се състоеше в това да измамят холандските стражи, да се приближат достатъчно близо, за да ги изколят, без да им дадат време да посегнат към оръжията. За тази цел беше избран път, който навлизаше във вражеска територия след преминаване през големи блата и торфища, минаваше и по диги, където ставаше толкова тесен, че хората можеха да се движат само в колона по един.
Преминахме на другия бряг, като прекосихме дъсчени понтони и те ни отведоха до дигата, деляща левия бряг от блатата. Бялото петно пред мен, което бе капитан Алатристе, се движеше безмълвно както обикновено. Бях го видял как се подготвяше бавно на свечеряване: елекът от биволска кожа под ризата, а над нея — колана с шпагата, дагата и пистолета, който подпоручик Миная му беше върнал и чийто магазин беше смазал с лой, за да го предпази от водата. На колана затъкна още барутник и торбичка с десет куршума, резервен кремък, прахан и огниво, които можеха да му потрябват. Преди да прибере барута, провери цвета му, нито много черен, нито много кафяв, убеди се, че зрънцата са много ситни и твърди, и го опита с език, за да установи качеството на селитрата. После помоли Копонс да му даде бруса и посвети доста време на привеждане в готовност на острието на дагата. Предната група, сиреч неговата, тръгваше без аркебузи и мускети, понеже те първи трябваше да нападнат с хладно оръжие и да подсигурят другарите си. А за подобна задача беше удобно да са лековъоръжени и да движат свободно ръцете си. Артелчикът на нашия взвод беше помолил за млади и готови на всичко носачи. Приятелят ми Хайме Кореас и аз се явихме като доброволци, напомняйки им как добре сме се представили при удара срещу шлюза на Оудкерк. Когато ме видя наблизо с ризата отвън, запасал вярната дага и готов за тръгване, капитан Алатристе не ме похвали, но не ме и упрекна.
Задоволи се да кимне с глава и посочи с жест една от раниците. Сетне, при мъглявата светлина на факлите, всички коленичихме на земята. Казахме „Отче наш“ в шепот, който премина през редиците, прекръстихме се и се отправихме на северозапад.
Върволицата спря изведнъж и мъжете се снишиха. От човек на човек, много тихо, се предаде една дума, обозначаваща нещо, което в онзи момент беше ясно единствено в главата на капитан Брагадо: Антверпен. Преди тръгването всичко беше много добре обяснено, тъй че без нужда от заповеди и коментари, колона от бели ризи мина покрай мен. Напредваха надясно и наляво. Мъжете сега се движеха във вода до кръста, отдалечавайки се от двете страни на дигата, чувах газенето им. Войникът, вървящ най-отзад, ме докосна по рамото и взе торбата. Лицето му представляваше тъмно петно, но можах да чуя учестеното му дишане, докато затягаше ремъците и поемаше отново. Когато погледнах пак напред, ризата на капитан Алатристе беше потънала в мъглата и мрака. Сега последните сенки минаваха покрай мен и се стапяха с глъхнещ шум на стомана, идващ от ножниците, и с едва доловимото подрънкване на аркебузите и мускетите, които се зареждаха и нарамваха в последния момент. Направих още няколко крачки напред с тях, докато накрая изостанах. Тогава легнах по корем на ръба на склона, върху влажната трева, която стъпките им бяха разкаляли. Някой приближи пълзешком и се настани до мен. Беше Хайме Кореас. Двамата останахме там, шепнейки тихо, вгледани жадно напред, в тъмнината, погълнала четиридесет и четирима испанци, които щяха да се опитат да превърнат в кошмар нощта на еретиците.
Изтече време, колкото да прехвърлиш две броеници. Двамата с другаря ми стояхме вкочанени от студа. Притискахме се един в друг, за да се топлим. Не се чуваше нищо, освен стичането на потока вода отстрани на дигата към реката.