— Доста се бавят — прошепна Хайме.
Не отвърнах. В този момент си представях капитан Алатристе, до гърди в студената вода, вдигнал високо пистолета, за да запази барута сух, и с дагата или шпагата в другата ръка. Виждах го как се приближава към холандските стражи, пазещи шлюзовете. После си помислих за Каридад ла Лебрихана, а накрая се сетих и за Анхелика де Алкесар. Често, казах си аз, жените не знаят колко доблест и колко ужас има в сърцата на някои мъже.
Прозвуча аркебузен изстрел: самотен, далечен и откъснат сред нощта и мъглата. Пресметнах, че е на повече от триста стъпки пред нас. Уплашени, ние се спотаихме още повече. Сетне тишината се възвърна за малко, за да избухне всичко след миг в бясна канонада от гърмежи на пистолети и мускети. Възбудени и въодушевени от стрелбата, Хайме и аз се опитахме да различим нещо в мрака, но без резултат. Сега пукотевицата се разнасяше и от двете страни, засилваше се и огласяше небето и земята, сякаш стихия изсипваше гръмотевиците си отвъд тъмната пелена. Чу се отсечен и силен изстрел, последван от още два. Тогава вече успяхме да различим нещо в мъглявината: бледо сияние, отначало млечнобяло, после — червеникаво, което се разпръсна в множество влажни капчици, изпълващи въздуха и отразяващи се в черната вода под ръба на склона, където ние продължавахме да лежим. Дигата на Севенберг беше в пламъци.
Така и не разбрах колко трая всичко това. Ала зная, че в далечината нощта ехтеше така оглушително, както навярно трещи самият пъкъл. Замаяни, ние се надигнахме леко и в този момент чухме шум от стъпки, които идваха бежешком по дигата. После низ от бели петна, от тичащи в тъмнината ризи, започна да се откроява през мъглата — преминаваха край нас в посока към испанската линия. Свистенето на куршуми и аркебузните гърмежи отсреща продължаваха, докато светлите фигури, задаващи се оттам, профучаваха светкавично. Стъпки в калта, подхлъзвания, дишане, накъсано от усилието, стон на някой ранен, когото другарите му крепяха. Сега трясъкът на мускетите ги достигаше все повече и белите ризи, които отначало прииждаха накуп, започнаха да се разреждат.
— Да се махаме! — каза ми Хайме и хукна да бяга.
Скочих на свой ред, тласкан от пристъп на паника. Не исках да остана там сам. Все още минаваха изостанали мъже и във всяко бяло петно се опитвах да открия фигурата на капитан Алатристе. Един силует идваше откъм дигата, олюляващ се, тичащ трудно, с дишане, задавено от болезнени стенания, които се изплъзваха от устата му на всяка крачка. Преди да стигне до мен, падна и се търкули по насипа. Чух цопването му във водата. Без да мисля, се втурнах надолу, нагазих до колене във водата и в черната мъгла се помъчих да достигна неподвижното тяло. Напипах лека броня под ризата и ледено като самата смърт брадато лице: не беше капитанът.
Стрелбата отекваше все по-близо и се сипеше отвред. Изкатерих се по насипа до ръба на дигата и в този миг, загубил ориентация, не знаех вече коя е добрата и коя е лошата страна. Заревото в далечината не се виждаше, никой не тичаше, аз не си спомнях на коя страна беше паднал онзи мъж, не се сещах в коя посока да побягна. Умът ми отказа да ми служи и аз нададох тих стон. Обземаше ме паника. Мисли, казах си аз. Мисли спокойно, Иниго Балбоа, или никога няма да видиш как слънцето изгрява. Паднах на колене на земята и направих усилие разумът ми да надмогне неравномерното туптене на кръвта в мозъка ми. Войникът беше паднал в спокойни води, спомних си. И тогава си дадох сметка, че чувах как Мерк тече с тих ромон под насипа вдясно от мен. Реката слиза към Севенберг, разсъдих аз. А ние дойдохме по десния бряг, като после преминахме вляво на дигата по дървените понтони. Следователно бях се обърнал в грешната посока. Тъй че се завъртях отново и хукнах да бягам през черната мъгла, сякаш зад гърба ми идеха не холандците, а самият дявол.
Броени пъти в живота си съм тичал така. Нека ваши милости пробват да го сторят в нощен мрак, подгизнали от вода и кал. Движех се с приведена глава, слепешком, рискувайки да падна по насипа и да се озова право в реката. Давеше ме влажният и студен въздух — щом влезеше в дробовете ми, той ставаше горещ и сякаш нажежени игли се забиваха в мен. Внезапно, точно когато започвах да се питам дали не съм ги подминал, се натъкнах на дървените понтони. Улових се за дървените греди и се заех да ги прекосявам, като се хлъзгах по мокрите дъски. Едва стигнах до другия край. Едва се озовах на твърда земя и един гърмеж раздра нощта. На педя от главата си усетих свистенето на аркебузен куршум.