— Антверпен! — изкрещях аз, хвърляйки се на земята.
— Мамка му — каза един глас.
Две светли фигури, приведени предпазливо, се очертаха в мъглявината.
— Втори живот живееш, друже — рече вторият глас.
Станах и се приближих към тях. Не различавах лицата им, но виждах белите петна на ризите им и зловещата сянка на аркебузите, които за малко не ме пратиха на другия свят.
— Вие какво, не виждате ли бялата ми риза? — попитах, все още объркан от бягането и уплахата.
— Каква риза? — попита единият.
Попипах се по гърдите учуден и не изругах само защото още не бях на възраст за подобен навик. Защото от толкова време стоене по корем върху дигата, по време на щурма, цялата ми риза се беше покрила с кал.
IX. Полковникът и знамето
В онези дни умря Мориц фон Насау, което потопи в дълбока скръб Генералните щати, но донесе удовлетворение на изповядващите истинната вяра. Преди това, на прощаване, не пропусна да ни отнеме града Гох, да подпали в Гинекен складираните ни продоволствия и да се опита да превземе Антверпен с изненадващ удар. Така еретикът, застъпник на омразната калвинистка секта, се отправи към ада, без да види изпълнена обсебилата го мечта да вдигне обсадата на Бреда. Та за да изкажат най-дълбоките си съболезнования на холандците, нашите оръдия оползотвориха деня, като любезно обсипваха с гюлета от по седемдесет фунта градските стени. А призори вдигнахме във въздуха с мина едно укрепление с тридесетина души вътре, събуждайки ги доста неучтиво и показвайки им, че не всяко рано пиле рано пее.
На този етап от развоя на събитията, за Испания обсадата на Бреда вече не беше въпрос на военен интерес, а въпрос на чест. Светът очакваше със затаен дъх триумфа или крушението на войските на католическия крал. Дори турският султан — дано в пъкъла да гори, — очакваше развръзката, за да види дали нашият господар кралят ще излезе могъщ или с отслабени сили от изпитанието. Вниманието на всички европейски крале и принцове беше приковано в една точка и най-вече вниманието на френския и английския крал. Те и двамата винаги дебнеха да извлекат полза от нашите беди или повод да се поболеят от испанските завоевания, както между впрочем в Средиземно море се случваше с венецианците и дори със самия папа в Рим. Негово светейшество, макар да беше Божи наместник на земята и макар ние, испанците, да бяхме тези, които му вършехме мръсната работа в Европа, съсипвайки себе си в защита на Бога и Пресветата Дева, се опитваше да ни изиграва, когато му паднеше случай, нещо повече, показваше ревност към влиянието ни в Италия. Няма начин да си велик, да всяваш страх в продължение на няколко века и да няма врагове с подли намерения, било то увенчани с папска тиара или не, които да избуяват отвсякъде. Неминуемо бе те, под прикритието на благовидни думи, усмивки и дипломация, да се стараят с всички сили да те извозят. Въпреки че в случая с върховния първосвещеник, злостта беше разбираема. В края на краищата, точно век преди Бреда, на Климент VII, предшественика на сегашния папа, му се беше наложило да си плюе на петите и да запретне расото, та да може да тича по-бързо и да се укрие в замъка Сант’ Анджело, когато испанците и ландскнехтите на нашия император Карлос V — не виждали плата, откакто Сид Кампеадор32 е бил знаменосец, — щурмуваха стените и оплячкосаха Рим, без да пощадят нито кардиналските дворци, нито жените, нито манастирите. Предвид всичко това, редно е да приемем, че и папите имат добра памет и честолюбие.
— Пристигна писмо за теб, Иниго.
Вдигнах учуден очи към капитан Алатристе. Той стоеше прав пред колибата от одеяла, вършини и пръст, която бяхме измайсторили с неколцина другари. Шапката беше на главата му, на раменете си бе наметнал прокъсания сукнен плащ, чиито поли ножницата на шпагата повдигаше леко отзад. Широкополата шапка, гъстите мустаци и орловият нос правеха още по-слабо лицето му, което изглеждаше бледо, макар и обветрено от живота на открито. Истината е, че беше по-слаб от обичайното. Доброто здраве му беше изневерило за няколко дни, след като беше пил лоша вода — хлябът също беше мухлясал, а месото, когато го имаше, беше червясало. Лошата вода беше подпалила огън в тялото му и бе инфектирала кръвта му, карайки го да гори в страховита треска. При все това, капитанът не се показа привърженик на кръвопусканията, нито на очистителните. Те повече убиват, отколкото лекуват, казваше той. И сега идваше от лагера на лавкаджиите, където един познат, едновременно бръснар и аптекар, му беше приготвил някаква билкова отвара за сваляне на температурата.
32
Прозвище на Родриго Диас де Вивар — (1044-1099?) военачалник на крал Алфонсо VI, сражавал се срещу маврите, но и за маврите срещу Алфонсо. Отвоювал за себе си кралство Валенсия, чийто владетел остава до смъртта си. Герой на прочутия средновековен епос „Песен за моя Сид“. — Б.р.