— Писмо за мен?
— Така изглежда.
Оставих Хайме Кореас и другите, и излязох навън, като изтупвах пръстта от панталоните си. Намирахме се далеч от стените, в близост до дървената ограда, където се пазеха обозните коли и товарните добичета, и до някакви бараки, които се превръщаха в пивници, когато имаше вино, и във войнишки бардаци, с немкини, италианки, фламандки и испанки. Ние, носачите, имахме навика да мародерстваме тук наоколо с цялата вещина и хитрина, които бяха резултат на занаята и невръстните ни години. Гледахме да се изхраним що-годе добре. Рядко се случваше да се приберем от набезите си без две-три яйца, няколко ябълки, лоени свещи или каквато и да е полезна вещ, която можеше да се продаде или размени. С това си занимание подпомагах капитан Алатристе и другарите му. А когато ме споходеше късметът, се грижех и за собствените си нужди, което включваше и някое посещение заедно с Хайме Кореас в бараката на Мендоса. Там никой не беше оспорвал правото ми на влизане, от онзи разговор, който капитан Алатристе и валенсианецът Кандау проведоха преди време на брега на дигата. Капитанът, който беше наясно с нещата, ме беше сгълчал дискретно за това. Защото жените, съпровождащи войниците, казваше той, могат само да станат причина за гнойни мехури, зарази и кръстосване на шпаги. Истината е, че не зная какви са били отношенията му с тези създания в други времена, но мога да заявя, че във Фландрия никога не го видях да влиза в къща или палатка с окачен на входа лебед. Зная обаче, че няколко пъти, с разрешението на капитан Брагадо, беше отскачал до Оудкерк, където сега се развяваше бургундското знаме, за да посети онази фламандка, която споменах при друг случай. Говореше се, че последния път Алатристе разменил тежки думи със съпруга и се наложило да го изхвърли с ритници по задника в канала. Дори се наложило да прибегне до шпагата, когато неколцина бургундци понечили да му светят маслото. Оттогава не се беше връщал там.
Колкото до мен, естеството на чувствата ми спрямо капитана беше раздвоено, макар сам едва да осъзнавах това. От една страна му се подчинявах дисциплинирано, изповядвайки най-дълбоко преклонение, с което ваши милости са пределно добре запознати. От друга страна, като на всеки възмъжаващ юноша, сянката му започваше да ми тежи. Фландрия ме беше променила, превръщайки ме от обикновен помощник в момче, което живее между войници и има възможността да се сражава за живота си, за своята чест и за своя крал. А и в последно време ме връхлитаха много въпроси без отговори, въпроси, които мълчанието на господаря ми вече не успяваше да запълни. Всичко това ме караше да се замислям за войнишко поприще. Вярно е, че нямах още нужната възраст — рядкост беше някой да служи, преди да е навършил семнадесет-осемнадесет години, и затова щеше да ми се наложи да лъжа, — но ако съдбата ми се усмихнеше, това може би щеше да се уреди. В края на краищата самият капитан Алатристе беше започнал служба едва петнадесетгодишен при обсадата на Хулст. Това станало през един небезизвестен ден, когато, за да заблудят врага и с намерение да завземат укреплението Естреля, носачи, пажове и всякакви хлапетии излезли въоръжени с пики, знамена и барабани и били изпратени да заобиколят една дига, с цел да бъдат взети от врага за подкрепление. Последвалата атака била кръвопролитна. Толкова кръвопролитна, че повечето момчета, вече въоръжени и разпалени от боя, се втурнали да помагат на господарите, хвърляйки се безстрашно в боя. Диего Алатристе, по онова време носач във взвода на капитан Перес де Еспила, бил начело на всички. Толкова добре се сражавали някои, сред които и Алатристе, че принцът-кардинал Алберто, вече губернатор на Фландрия и ръководещ лично обсадата, благоволил да ги произведе войници.
— Пристигна тази сутрин, с пощата от Испания.
Взех писмото, което капитанът ми подаде. Свитъкът беше от хубава хартия, восъкът стоеше непокътнат, а името ми се четеше на адреса:
Сеньор дон Диего Алатристе
за Иниго Балбоа,
взводът на капитан Кармело Брагадо,
легионът на Картахена,
военна поща на Фландрия
Ръцете ми се разтрепериха, когато обърнах плика и видях инициалите А. де А. Без да пророня дума, чувствайки очите на Алатристе приковани в мен, се отправих бавно към едно по-закътано местенце при един завой на реката, където жените на немците перяха дрехите. Немците, също както и някои испанци, имаха обичая да си вземат за жени оттеглили се от занаята проститутки. Те облекчаваха страстите им, както и мизерния им живот, като перяха войнишките им дрехи или продаваха ракия, дърва, тютюн и лули на тези, които се нуждаеха. Вече съм споменавал, че в Бреда видях немкини дори да работят в окопите, за да помагат на съпрузите си. Близо до мястото за пране имаше дърво с окастрени за съчки клони, с голям камък под него. Там седнах, без да откъсвам очи от инициалите, държащ невярващ писмото в ръцете си. Знаех, че капитанът ме наблюдава през цялото време, тъй че изчаках да се успокои биенето на сърцето ми. После, като се опитвах жестовете да не издадат припряността ми, разкъсах восъчния печат и разгънах писмото.