Уважаеми дон Иниго,
Научих за Вашите премеждия и се радвам да узная, че служите във Фландрия. За което, вярвайте ми, Ви завиждам.
Надявам се да не сте ми много сърдит за неприятностите, които е трябвало да изстрадате след последната ни среща. В крайна сметка, веднъж Ви чух да казвате, че бихте дали живота си за мен. Приемете го тогава като изпитание на съдбата, която ведно с лошите моменти, Ви дава и радости — като например възможността да служите на нашия господар, краля или, навярно, да получите това писмо.
Трябва да призная, че не мога да не си спомням за Вас всеки път, когато се разхождам край извора „Ел Асеро“. Между другото, разбрах, че сте изгубили красивия амулет, който Ви подарих — нещо непростимо за безукорен благородник като Вас.
Надявам се да Ви видя някой ден в кралския двор, вече с шпага и шпори. А дотогава, имате спомена за мен и моята усмивка.
Анхелика де Алкесар
P. S. Искрено се радвам, че сте жив. Кроя планове за Вас.
Приключих с четенето на писмото. Сторих го три пъти, като преминавах последователно от вцепенение към възторг, а сетне се изпълних с тъга. Дълго време останах загледан в хартията, разгъната върху кръпките, които се мъдреха на коленете на панталоните ми. Бях във Фландрия, на война, а тя мислеше за мен. Ако ми е писано да имам дни и желание да продължа да разказвам на ваши милости за приключенията на капитан Алатристе и за моите собствени, ще се предостави случай да се върна на тия планове, които Анхелика де Алкесар хранеше за моята особа в онова двадесет и пето лето на века, когато тя беше на дванадесет-тринадесет години, а аз бях на път да навърша петнадесет. Планове, от които, ако ги бях отгатнал тогава, щях да се разтреперя едновременно от ужас и от щастие. Ще избързам само да кажа, че тази прекрасна и лукава главица с руси къдри и сини очи, по някаква неясна причина, обясняваща се единствено с тайната, която някои необикновени жени носят дълбоко скрита в душата си още от деца, щеше да поставя в опасност живота и вечното ми спасение много пъти занапред. И винаги щеше да го прави по един и същи, едновременно противоречив и хладнокръвен, премислен начин, също така, както мисля, че едновременно ме обичаше, и се опитваше да ми навреди през целия си живот. Беше така, докато ранната й и трагична смърт ми я отне — или ме освободи от нея, един Господ знае, и в това не съм сигурен.
— Може би имаш нещо да ми казваш — рече капитан Алатристе.
Беше проговорил тихо, с безизразен глас. Извърнах се и го погледнах. Беше седнал до мен, на камъка, под окастреното дърво. Там беше стоял през цялото време, без да прекъсва четенето ми. Шапката беше в ръката му, той гледаше в далечината, с отсъстващ вид, по посока на стените на Бреда.
— Няма много за казване — отвърнах аз.
Кимна бавно, като да приемаше думите ми, и приглади мустаците си с два пръста. Мълчеше. Неподвижният му профил напомняше на черен орел, който си почива спокойно на върха на някоя скала. Разгледах двата белега на лицето му — на веждата и на челото — и този на опакото на лявата му длан, спомен от срещата с Гуалтерио Малатеста при Портата на Духовете. Под дрехите си имаше още белези, общо осем. После погледнах лъснатата ръкохватка на шпагата, съшиваните тук-там чизми, захванати с фитил за аркебуз, дрипавите парчета плат, показващи се от дупките на подметките, кръпките на излинелия му плащ от кафяво сукно. Може би, помислих си аз, и той някога е обичал. Навярно, по свой начин, още обича и това се отнася до Каридад ла Лебрихана и русата, мълчалива фламандка от Оудкерк.
Чух го да въздиша много тихо — едва доловимо дихание, а после понечи да стане. Тогава му подадох писмото. Взе го, без да каже нищо и задържа погледа си върху мен, преди да го прочете. Ала сега аз бях този, който гледаше далечните стени на Бреда, тъй безучастен както него преди малко. С крайчеца на окото забелязах, че ръката с белега отново се вдига да погали с два пръста мустаците. Сетне зачете безмълвно. Накрая чух шумоленето на хартията при сгъването й и писмото отново се озова в ръцете ми.