— Има неща… — каза той след миг.
После спря и си помислих, че това е всичко. Което нямаше да е учудващо за човек, по-склонен да мълчи, отколкото да говори, какъвто беше той.
— Неща — продължи накрая, — които те знаят от момента на раждането си… Макар дори да не знаят, че ги знаят.
Пак замълча. Усетих, че се размърдва неловко, търсещ начин да приключи разговора.
— Неща, които на нас, мъжете, ни трябва цял живот, за да научим.
После отново замълча и повече нищо не каза. Нищо от рода на „внимавай, пази се, тя е племенница на нашия враг“, нито други коментари, които можеха да се очакват при подобни обстоятелства. И които аз от своя страна — той несъмнено го знаеше — щях да подмина тозчас с надменността на самонадеяното си юношество. Още известно време остана загледан в далечината, после нахлупи шапката си и се изправи, като нагласи плаща на раменете си. Аз не помръднах. Наблюдавах го как се връща към окопите и се питах колко жени, колко удари от шпаги, колко друмища и колко смърт, чужди и свои, трябва да е познал този мъж, за да се отронят от устата му ония думи.
Беше в средата на май, когато Хайнрих фон Насау, наследник на Мориц, пожела да изпробва късмета си за последен път, като се притече на помощ на Бреда. За зла участ по това време, точно в навечерието на предвиденото от холандците нападение, нашият полковник и неколцина офицери от генералния му щаб, правеха инспекционна обиколка на североизточните диги. За целта отделението на капитан Алатристе, според вмененото си задължение за седмицата, ги ескортираше. Дон Педро де ла Дага пристъпваше с обичайната си надменност, придружаван от половин дузина конници, знамето на пълководец на легиона, шестима немци с алебарди и дузина войници, в това число Алатристе, Копонс и останалите другари, които пешком, с аркебузи и мускети на рамо, проправяха и охраняваха пътя на свитата. Аз вървях с последните, нарамил торбата, пълна с провизии и запаси от барут и куршуми. Гледах отражението на върволицата мъже и коне в тихите води на каналите, които захождащото към хоризонта слънце обагряше в червено. Беше спокойна привечер, небето беше ясно, времето — приятно прохладно. Нищо не предвещаваше събитията, които щяха скоро да се разразят.
Имаше раздвижване на холандската войска в околността и дон Педро де ла Дага беше получил заповед от нашия генерал Спинола да хвърли един поглед на италианските позиции край река Мерк, при тесния път, който водеше към Севенберг и Струденберг, за да провери дали е необходимо да бъдат подсилени от един взвод испанци. Намерението на Хиняласога беше да пренощува в Терхейден, при дон Карлос Рома, началник-щаб на легиона на Кампо Латаро, а на следващия ден да направи нужните разпореждания. Стигнахме дигите и укреплението Терхейден преди залез-слънце. Всичко стана, както беше указано. Нашият военачалник и офицерите се подслониха в предвидените за тази цел палатки. На нас ни отредиха малко укрепление от плет и кошове, под открито небе. Настанихме се, загърнати в плащовете си, след като вечеряхме със сух хляб, който италианците, веселяци и добри другари, ни предложиха при пристигането ни. Капитан Алатристе отиде до палатката на полковника, за да го попита дали имат нужда от него. А дон Педро де ла Дага, с присъщите си грубост и високомерие, отвърнал, че не му е притрябвал за нищо и да се разполага където му скимне. След завръщането си, понеже се намирахме на непознато място и сред хората на Латаро, между които имаше достойни мъже, но и други, невдъхващи доверие, капитанът реши, че с или без италианци, ние трябва да сложим свой страж.
Тъй че посочи Мендиета за първи наряд, един от братята Оливарес за втори, третия запази за себе си. Затова Мендиета остана при огъня, със зареден аркебуз и запален фитил, а останалите легнахме да спим, кой където свари.
Съмваше се, когато ме разбудиха странни шумове и викове, призоваващи на оръжие. Отворих очи и видях мрачна и сива утрин, на чиято светлина Алатристе и другите сновяха около мен, всички въоръжени до зъби, със запалени фитили на аркебузите, лъскащи магазините и натъпкващи припряно куршуми в цевите. В близост ехтеше оглушителна стрелба и се чуваха разбъркани гласове на езиците на всички народности. После разбрахме, че Хайнрих фон Насау беше изпратил по тясната дига английските си мускетари, все подбрани хора, и двеста бойци с леки брони и тежко въоръжение, предвождани от английския генерал Вер. Като подкрепление ги следваха французи и немци, общо шест хиляди души, предшестващи от своя страна холандски ариергард от тежка артилерия, каруци и кавалерия. С пукването на зората англичаните бяха връхлетели въодушевено върху първия италиански редут, пазен от един поручик и шепа войници. Прогонили с гранати някои от тях, останалите изклали. Сетне разположили стрелковата част на редута и със същата дързост и лекота завзели полукръга, покриващ портата на укреплението, катерейки се по стените. Стана така, че италианците, бранещи окопите, щом видели, че неприятелят е толкова напреднал, а самите те нямат никакво прикритие откъм него, захвърлили всичко и побягнали накъдето им видят очите, изоставяйки позициите си. Англичаните се сражаваха всеотдайно, достойно и с такава самоотвержена храброст, че италианската рота на капитан Камило Фениче, идваща да удържи укреплението, се видя принудена посрамена да търти на бяг, навярно за да потвърди онова, което Тирсо де Молина е казал за някои войници: