Работата е там, че не със стихове, а с най-груба проза англичаните бяха стигнали до палатките, където нощуваха нашият военачалник и офицерите му. Всички те бяха наизскочили по ризи, въоръжени, с каквото им падне, и размахваха шпаги и пистолети сред бягащите италианци и нападащите англичани. От мястото, където се намирахме, на около стотина крачки от палатките, ние видяхме търчащите италианци и прииждащите англичани, осветявани от заревото на изстрелите, които присветваха от всички страни в сивкавата светлина на утрото. Първият порив на Диего Алатристе беше да се впусне с отделението към палатките. Но едва стъпил на бруствера, той си даде сметка, че всичко е напразно. Бягащите преминаваха тичешком дигата и никой не идваше към нас, защото тук нямаше изход: брустверът представляваше леко възвишение от пръст, зад него се ширеше блато. Само дон Педро де ла Дага, офицерите и немският ескорт отстъпваха към редута, като се биеха, без да извръщат лице от противника. А противникът отрязваше отстъплението им към мястото, накъдето бягаха другите. Междувременно поручик Мигел Чакон се опитваше да спаси знамето. Щом видя, че малката групичка иска да стигне до нашия редут, Алатристе строи мъжете зад кошовете и заповяда постоянен огън, за да прикрива отстъплението, като сам пълнеше аркебуза си и даваше изстрел след изстрел. Аз бях приклекнал зад барикадата и притичвах да давам барут и куршуми, когато ме повикаха. Всички вече връхлитаха към нас и когато знаменосецът Чакон изкачваше малкия хребет, един изстрел го прониза в гърба и го повали на земята. Видяхме брадясалото му лице, с прошарените бакенбарди на стар войник, сгърчено от болка при опита да се вдигне отново, видяхме как търсеше с изтръпващи пръсти дръжката на знамето, което се беше изплъзнало от ръцете му. Той успя все пак да го хване и да се изправи леко, но друг изстрел го просна по гръб. Знамето остана да лежи на насипа, до трупа на поручика, който тъй достойно беше изпълнил дълга си. Тогава Ривас изскочи между кошовете, за да го прибере. Вече съм казвал на ваши милости, че Ривас беше от Финистере, далечно място, през девет планини в десета. Беше последният, за когото можехме да си представим, че ще излезе от прикритието, за да спасява знамето, което нямаше нищо общо с него. Но при галисийците никога не се знае, срещат се и такива, които поднасят подобни изненади. Та тръгна добрият Ривас, както ви разправях, и се спусна тичешком шест-седем стъпки по нанадолнището, преди да падне пронизан от няколко куршума и да се прекатури по насипа, почти в нозете на дон Педро де ла Дага и офицерите. А те, връхлетени от нападателите, бяха попаднали под безмилостните им остриета. Шестимата немци, хора, изпълняващи служебните си обязаности без въображение и без да усложняват живота си, стига да им е добре платено, въртяха оръжията както подобава, наобиколили полковника, и скъпо продаваха кожата си. Полковникът беше имал време да си вземе бронята и затова все още се държеше, въпреки че беше получил две-три рани. Прииждаха още англичани. Бяха сигурни в успеха си и крещяха поощрително на ония, които събираха кураж и дръзваха да тръгнат към проснатото на средата на насипа знаме. Понеже едно пленено знаме носи слава за този, който го плени и позор за този, който го загуби. Това знаме, бяло и синьо с червена лента, символизираше — така се смяташе тогава — честта на Испания и на нашия господар краля.