— На този вече не му е студено — каза единият от войниците.
Не беше нужно да се обръщам. По силния баски акцент разбрах, че е проговорил Мендиета. Беше баск като мен — як бискаец със сключени вежди и с мустаци, големи почти колкото мустаците на моя господар. Компанията допълваха Курро Гароте, от Перчелес в Малага, толкова загорял, че приличаше на мавър, Хосе Лоп от Майорка и един стар приятел на капитан Алатристе от предишните походи, Себастиан Копонс: дребен арагонец, сух и жилав като дявол, чието лице изглеждаше като изсечено от дърво. Видях наблизо да се мотаят още неколцина от отделението: братята Оливарес и галисиецът Ривас.
Всички много се зарадваха, че ме виждат жив и здрав, защото знаеха за трудната ми мисия при подвижния мост. Ала нямаше големи похвали. От една страна аз не за първи път помирисвах барут във Фландрия, от друга — те самите си имаха предостатъчно грижи, за които да мислят. А и не бяха такива хора, които ще се възторгват за нещо, което по същността си и поначало беше задължение на всеки, получаващ плата във войската на краля. Въпреки че в нашия случай — по-скоро в техния случай, защото ние, носачите, нямахме право на възнаграждение и надница, — легионът от дълго време не беше помирисвал пукнат грош.
Диего Алатристе също не го удари на приветствени слова. Вече споменах, че се задоволи само да се усмихне леко, помръдвайки мустак, сякаш мислеше за нещо друго. После, като ме видя, че се суетя напред–назад като вярно куче, търсещо ласката на стопанина, той похвали червената ми кадифена дреха и накрая ме подкани да си взема парче хляб и от надениците, които другарите му печаха на огъня, на който същевременно се грееха. Дрехите им още бяха влажни от нощта, прекарана в канала, а мазните им, мръсни и неугледни от безсънието и битката лица излъчваха умора. При все това бяха в добро настроение. Бяха живи, всичко беше приключило добре, градчето отново беше в ръцете на католиците и на нашия господар краля, а плячката — няколко чувала и вързопа в един ъгъл, — беше прилична.
— След три месеца без заплата — говореше Курро Гароте, докато чистеше окървавените пръстени на убития холандец, — това носи утеха на сърцето.
От другия край на селището прозвучаха тръби, тромпети и удари на барабани. Мъглата започваше да се вдига и това ни позволи да видим редицата войници, напредваща над дигата на река Остер. Високите пики се движеха като гора от тръстика сред стапящата се сивкава дрезгавина. На светлината на един слънчев лъч, избързал напред подобно на авангарден отряд, проблесна стоманата на копията, шлемовете, леките брони и отблясъкът се отрази във водата на канала. Начело вървяха конете и знамената с добрия стар светиандреевски кръст, или както още го наричаха, „бургундски“ — червеният кръст във форма на буквата „Х“, щандарт на испанските легиони:
— Това е Хиняласога — каза Гароте.
„Хиняласога“ беше прякорът, с който ветераните наричаха дон Педро де ла Дага, пълководецът на стария легион от Картахена. На войнишкия жаргон от онова време „хиняр“ означаваше, с извинение пред ваши милости, да се облекчиш или да се изходиш. Звучи малко просташко в настоящия разказ, но ние бяхме войници, да му се не види, а не монахини от „Сан Пласидо“. Колкото до „la soga“4, което е същественото, то никой, познаващ влечението на нашия военачалник към бесенето за пропуски в дисциплината, не хранеше и най-малко съмнение относно сполучливостта на прозвището. Та в случая Хиняласога, иначе казано дон Педро де ла Дага, което си беше едно и също, пристигаше откъм дигата, за да влезе официално във владение на Оудкерк, придружаван от взвода на капитан Ернан Торалба.
— Пристига почти по пладне — измърмори сърдито Мендиета. — Когато работата е опечена, прав ли съм?
Диего Алатристе се надигна бавно и забелязах, че го прави тромаво — болеше го кракът, който доскоро беше държал опънат. Знаех, че не е нова рана, а стара, отпреди една година, в бедрото, получена в тесните улички край Пласа Майор в Мадрид при предпоследната ни среща с нашия стар неприятел Гуалтерио Малатеста. Влагата предизвикваше ревматични болежки, а нощта, прекарана във водите на Остер, не беше лека, който би помогнал срещу тях.
— Хайде да хвърлим един поглед.
Приглади мустаци, запаса кожения колан с шпагата и бискайската кама, напъха пистолета в пояса си и взе широкополата си шапка с вечното и неизменно поомачкано червено перо. Сетне бавно се обърна към Мендиета.
— Полковниците винаги пристигат някъде по пладне — каза той и в зеленикавите му, студени очи беше невъзможно да се прочете дали говори сериозно или на шега. — Нали затова ние ставаме рано.