— Ще стане велика картина — казах аз.
Бях искрен. Щеше да стане велика картина и светът може би щеше да си спомня за нашата злочеста Испания, разкрасена чрез това платно, излязло изпод четката на най-големия художник на това време, от което не бе трудно да се почувства полъха на безсмъртието. Но действителността, моите истински спомени, заемаха втория план в картината. Там, накъдето непреодолимо се отклоняваше погледът ми, отвъд централната композиция, за която пет пари не давах.
Гледах към стария пряпорец на сини и бели квадрати, на рамото на знаменосец с разчорлени коси и засукани мустаци, който спокойно можеше да бъде поручик Чакон, когото видях да умира в опит да спаси същото това парче плат при редута Терхейден. Гледах към стрелците — Ривас, Лоп и останалите, които не се завърнаха нито в Испания, нито където и да било другаде, — обърнати с гръб към основната сцена, или онези сред гората от стройни копия, безименни в картината, но които аз можех, един по един, да нарека с имената на живи и паднали другари, пренесли с пот и кръв същите тези копия из Европа, за да превърнат в истина тези слова:
На тях, испанци по език и земя, различни помежду си, но единни в честолюбието, гордостта и страданието, а не на портретираните фигуранти от предния план на картината, холандецът предаваше проклетите ключове. На тази безименна и безлика войска, която художникът едва загатваше в подножието на хълма, който никога не бе съществувал; където в десет часа сутринта на 5 юни в лето двайсет и пето на века, по време на властването на нашия крал дон Фелипе Четвърти, аз присъствах на капитулацията на Бреда, наред с капитан Алатристе, Себастиан Копонс, Курро Гароте и останалите оцелели от почти унищоженото отделение. Девет години по-късно, в Мадрид, изправен пред картината, нарисувана от Диего Веласкес, ми се струваше, че отново чувам барабана, че виждам как бавно се придвижват, сред димящите в далечината укрепления и окопи, копията и знамената на последната и най-добра пехота на света: пехотата на испанците, омразни, жестоки, надменни, дисциплинирани само под огън, които бяха готови да изстрадат всичко при всяко завоевание, но не понасяха да им се повишава тон.
Мадрид, август, 1998 г.
Бележка на испанския издател относно присъствието на капитан Алатристе в „Предаването на Бреда“ от Диего Веласкес
Дълго време се водеха спорове относно предполагаемото присъствие на капитан Диего Алатристе-и-Тенорио на картината „Предаването на Бреда“. От една страна имаме показанията на Иниго Балбоа, който е свидетел на създаването на картината и твърди без колебание в два случая (страница 12 на „Капитан Алатристе“ и страница 230 в „Слънцето на Бреда“), че капитанът е изобразен на платното на Веласкес. От друга страна, изследванията в научните среди, които дадоха възможност да се идентифицира със сигурност изображението на Спинола и с по-ниска степен на вероятност — тези на Карлос Колома, маркизите Де Леганес и Де Еспинар и на принц Нойбургски, според анализите на професорите Хусти, Алиенде, Санчес Кантон и Тембури Алварес — отхвърлят възможността някое от неизвестните лица да отговаря на физическите черти, приписвани на капитана от Иниго Балбоа.