II. Холандската зима
Минаха седмици, месеци, зимата дойде и превали. И макар че нашият генерал дон Амбросио Спинола пак затягаше примката около бунтовните провинции, Фландрия се изплъзваше, неусетно, лека-полека, докато накрая я загубихме. Моля ваши милости да обърнат внимание, че като казвам „лека-полека“, то имам предвид, че единствено мощната испанска военна машина поддържаше все по-изтъняващата връзка с тези далечни земи, откъдето куриер, препускайки бясно с пощенски коне, стига до Мадрид след три седмици. На север Генералните щати5, подкрепяни от Франция, Англия, Венеция и други наши врагове, ставаха все по-силни в непокорството си, благодарение на калвинистката ерес. Тя се оказваше по-полезна за сделките на буржоата и търговците, отколкото истинската вяра, потискаща, остаряла и непрактична за тези, които предпочитаха да си имат работа с един Бог, одобряващ изгодата и печалбата, отърсвайки се същевременно от игото на кастилската монархия, прекалено далечна, централизирана и авторитарна. От своя страна южните католически провинции, макар и все още верни, трудно преглъщаха цената на една проточила се осемдесет години война, непосилните данъци и оскърбленията на войски, които все по-често бяха считани за окупаторски. Това в немалка степен създаваше угнетяваща атмосфера. А към всичко трябва да прибавим и упадъка на самата Испания, където един добронамерен, но некадърен крал, един умен, но алчен фаворит, една ялова аристокрация, едно корумпирано чиновничество и един клир, в еднаква степен ограничен и фанатичен, ни водеха право към пропастта и мизерията, като междувременно Каталуния и Португалия бяха на път да се откъснат от короната, при това завинаги. Притиснати от крал, аристократи и духовенство, с религиозни и граждански порядки, осъждащи всички, които искаха да вадят хляба си с честен труд, ние, испанците, предпочитахме да търсим щастието си, сражавайки се във Фландрия или завладявайки Америка. Търсехме щастливия случай, който да ни позволи да живеем като господари, без да плащаме данъци и без да си мърдаме пръста. Поради тази причина замлъкнаха становете и работилниците, Испания се обезлюди и разори. А ние изпърво се превърнахме в легион авантюристи, после в народ от обеднели благородници, а накрая в сган от мерзки подобия на Санчо Панса. Така необятното наследство, което нашият господар, кралят, беше получил от дедите си, онази Испания, над която слънцето не залязваше, защото, скриеше ли се вечерницата в единия й край, зорницата вече изгряваше в другия, продължаваше да е това, което е, единствено благодарение на златото, пренасяно с галеони от Индиите, и на прословутите копия, които Диего Веласкес щеше да обезсмърти много скоро именно благодарение на нас — ветераните от старите легиони. Тъй че въпреки упадъка, ние още не бяха за пренебрегване и още вдъхвахме страх. Затова съвсем навременно и справедливо, и напук на всички останали нации, можеше да се каже следното:
Нека ваши милости проявят снизхождение, че поради недостатъчна скромност включвам и себе си в картината, ала на този етап от похода във Фландрия юношата Иниго Балбоа, с когото се запознахте по време на приключенията с двамата англичани и с женския манастир, вече не беше същият. През зимата на двадесет и четвърта година, в която легионът на Картахена премина на гарнизон в Оудкерк, аз бях в разцвета на възмъжаването. Вече споменах, че барутният дим не ми бе чужд и макар поради възрастта си да не носех пика, шпага или аркебуз в сраженията, длъжността ми на носач в отделението, където служеше капитан Алатристе, ме беше превърнала във ветеран във всякакви изпитания. Имах инстинкт на истински войник, който надушва запален фитил на аркебуз от половин левга, определя фунтовете и унциите на всяко гюле или мускет по свистенето, и развивах необикновен талант в дейността, която ние, носачите наричахме „набавяне на фураж“: набези на групи из околностите — обикновено мародерство в търсене на дърва и храна за войниците и за нас самите. Това се оказваше крайно необходимо, когато продоволствието не достигаше и се налагаше всеки сам да се оправя, а случаят беше именно такъв. Работата не беше винаги фасулска. Доказателство е, че в Амиен французите и англичаните избиха осемдесет носачи, някои дванадесетгодишни, които се подвизаваха и грабеха из полето. После испанците си отмъстиха за всеки поотделно, като двеста русоляви войници на Албион минаха под ножа им. Защото каквото повикало, такова се обадило. И ако по-нататък във времето поданиците на английските крале и кралици ни видяха сметката в много битки, редно е да припомним, че и ние очистихме немалко от тях. И че макар да не бяхме толкова едри момчета като англичаните, нито толкова руси, нито толкова гръмогласни след няколко бири, що се отнася до дързост, никога не им се дадохме. Освен това, ако англичанинът винаги се сражава с националната си надменност, ние го правехме с нашето национално разочарование, което — щом няма друго — също не беше за изхвърляне. Тъй че си платиха скъпо и прескъпо със собствените си кожи, тия англичани и мнозина други:
5
Генерални щати — в случая — върховен управителен орган на властта на обединените Нидерландии след отделянето на Северна Нидерландия от испанските доминиони. — Б.р.