Владимир Полянов
Слънцето угаснало
Глава I
Една нощ към края на юли трима мъже, мълчаливи и заслушани, стояха в ъгловата стая на една къща недалеч от зоологическата градина. Завесите на прозорците, от които единият гледаше към двора и входа на къщата, а другият — към улицата, не бяха спуснати. Беше звездна и тиха нощ. Отнякъде непрекъснато чуруликаше птичка.
Ася Струмски стоеше неподвижен до прозореца откъм улицата и нетърпеливо очакваше някого. Улицата беше пуста, недалече от къщата самотна блестеше електрическа лампа. Върху лицето на мъжа горяха лъчи и то изглеждаше вдъхновено и хубаво. Тялото се очертаваше в полусенките на стаята и в драпериите на завесите. То беше високо и с нежните черти на съвсем млад човек.
Другите двама седяха в тъмното на стаята и едва се забелязваха. На масата, до прозореца откъм двора, имаше разхвърляни листове за писане. Все тъй небрежно там бяха сложени три пистолета.
По улицата отдавна не минаваше никой. Наближаваше единадесет часа. Струмски се дръпна от прозореца и, като се обърна към другите, прошепна:
— Здравев трябваше да дойде досега.
Той подхвърли тия думи и едва можеше да прикрие безпокойството, което го вълнуваше, без да може сам да си обясни дали то беше за закъснелия приятел или за нещо друго. Тримата мъже изглеждаха на заговорници, които чакат някакъв сигнал или дебнат из засада. Не смееха да запалят лампата, криеха се в тъмното на стаята и шепнеха. Сега до прозореца отиде Загоров. Той се изправи, прикрит зад плюшената половина на завесата, и остана там с поглед, втренчен към улицата. Върху стената се появи, голяма и кръгла, сянката на главата му.
— Може и да е заминал! — обади се отново Струмски.
Третият, който седеше в тъмното, грубо подметна:
— Играе другарчето! Винаги така си мислех. На подлеци не трябва да разчитаме. Това е добра сметка!
— Михо! — тихо го укори младият.
— Туй-то! Казах го! Мисли каквото искаш.
— Здравето каза още преди месец, че ще пътува. Закле ми се вчера, че ще дойде, ако може да отложи пътуването. Решението, нали знаете, изненада всички.
— Туй-то! Значи не е трябвало да пътува. Но той е заминал или се е скрил в някой таван, за да излезе утре, ако всичко се свърши добре.
— Това говориш за Здравев! — искрено се учуди Струмски. — Та той беше най-добрият, най-нетърпеливият между нас. Ти си несправедлив!
— Те са винаги такива, докато само се приказва, а при делото изчакват. Познавам тия птички.
— Кои „те“?
— Здравевци! А най-много нашия Методи Здравев. Ти си бил винаги доверчив. Здравев е способен и да ни издаде, ако утре ние не бъдем победители.
— Михо! — почти извика Струмски и сега в гласа му прозвуча по-скоро изненада и страх, отколкото упрек.
— Туй-то! — приключи разговора Михо.
Той имаше силния глас на едър, гърдест мъж. Напразно се мъчеше да шепне. Точно това издаваше неговия изгубен в тъмното образ. В гласа му имаше подкупваща искреност, зад грубите и кратки думи се усмихваше една романтична смелост. Тъмното криеше несложния образ на един сърдечен човек и дързък воин. Внезапно той погледна към прозореца.
— Е, Любо!
Сянката на голямата глава при прозореца се обърна.
— Нищо още!
— Колко е часът?
— Дванайсет без четвърт.
По улицата неочаквано се чуха стъпки. Любен Загоров се дръпна още повече от прозореца, но, скрит зад завесата, той погледна навън. Дворната врата изскърца и по стълбите към входа на къщата се промъкна тихо една сянка.
— Сигурно е Здравев — прошепна Струмски.
— Или полицай! — с присмех каза Михо.
Тримата се струпаха предпазливо на прозореца откъм входа, в същия миг в ръката на всекиго блесна металът на пистолет. Ася Струмски изговори учудено:
— Жена ми!
Наистина една женска фигура беше се изправила пред входната врата. Чу се звънец.
Струмски бързо излезе. През стъклото на входната врата той погледна жената, преди да отвори, като че ли се боеше да не е сбъркал.
Жената остана за миг мълчалива и неподвижна, после, внезапно зарадвана, протегна ръце и увисна на врата на мъжа. Той заговори с упрек, но всяка негова дума криеше тревога и нежност.
— Защо дойде? По тоя час как посмя да тръгнеш сама? Това е неблагоразумно. Нали знаеш каква е тази нощ. Надя, ти ми създаваш само безпокойствие.
Тя се притискаше до него и и нежно го галеше.
— Не се сърди. Исках само още веднъж да те видя. Не можеш да изтрая. Нашата къща е толкова близо. Сега веднага ще си отида.
Тя беше без шапка, наметната леко с някакъв шал, трепереше от нощния хлад или от тревога. Косите ѝ падаха върху очите, държеше се плахо, в тъмнината се очертаваше безкрайно нежният ѝ профил. Гласът ѝ тръпнеше от вълнение, а немирните коси и тъмното криеха изобилните сълзи на очите. Тя плачеше и изнемогваше в мъката да скрие това от мъжа. Той притвори вратата, обгърна главата ѝ с двете си ръце и я целуна.