Тая малка дума криеше за него демонични представи — деня на бунта, на завладяване на властта, на обявяване на царството на онеправданите.
Няколко думи на Ведрова тая вечер го вълнуваха силно. Мислеше за червеите, за „тези, които идват после“, които създават всяка борба, за да ползват единствено облагите. Имаше основание да се страхува, че в тяхната партия има гнезда на червеи, и едно смело решение се налагаше в главата му.
Втренченото око не виждаше пъстрата тълпа. В тия няколко мига като че ли преценяваше постъпката си. Изведнъж пъхна едната си ръка в джоба и бързо тръгна. До двореца премина с мъка между гъстата тълпа. Точно пред „Балкан“ повика един младеж, отдели го настрана и му каза нещо. Младежът дочака трамвая, който се зададе, и бързо се качи. Илов продължи надолу по „Търговска“. В една дрогерия помоли за телефона и повика няколко номера.
По булевард „Дондуков“ се отби в един локал и отново говори с някакъв младеж. След това мина край черквата „Св. Неделя“, през улица „Клементина“ и в няколко къщи остави записки.
Беше вече девет часа, когато се прибра в своя дом. Той живееше някъде между „Позитано“ и една пресечна улица. Зад оградата му започваше голямо, неравно поле, от което го делеше една река. Малката бедна къщица се намираше сред широк двор, отдалечена от други къщи. Преди да влезе, Илов отвърза едно едро черно куче и го пусна. Кучето залая високо, подскочи и веднага легна до дворната врата.
Беше вече съвсем тъмно. По небето блещукаха звезди. Наблизо шумеше реката.
Тая вечер, по даден от него знак, в дома му се събраха около десет души. Той ги покани в стаята откъм задната част на двора, след като грижливо затисна пердетата и заключи вратата на къщата. Неговата жена остана в предната стая със загасена лампа, за да може по-добре да наблюдава в тъмния двор. Това тя вършеше по-скоро от страх за мъжа си, отколкото от служба на идеите му. Няколко пъти нейната бдителност беше спасявала мъжа ѝ от полицията, която нахълтваше внезапно в двора.
Без никакви уговорки Илов веднага изясни на приятелите си защо ги е повикал. Той намираше, че е време да се наложи на партийната управа едно решение за действие. Ако водачите откажат — да се почне въпреки тяхната воля. Той намираше, че новата власт още не е добре организирана и моментът за действие бил най-сгоден, след като вече се изпусна тоя на преврата.
Десетте приятели гледаха мрачно. Това бяха хора от различни възрасти, облечени в тъмни, широки дрехи, бедно и грубо, с тежки ръце и изпити, неподвижни лица. Те нямаха сиянието на идеалисти, нямаха очите, които гледат към нови светове, а по-скоро приличаха на глутница бити животни.
Тия хора разбираха значението на думите на Илова и гледаха с мрачна тържественост. Те бяха членове на една партия, която имаше нагласен бунтовнически апарат по цялата страна. Един сигнал можеше да вдигне хиляди хора от различни краища, които имаха оръжие и в сърцата си носеха омраза към обществото, в което се чувстваха последни.
И Илов знаеше какво говори, затова не обясняваше много. Но, единствен от всички, той се вълнуваше и виждаше в борбата не отмъстителен удар, а раждането на един ден, който той обкичваше с най-радостни надежди. Другите виждаха кръв, той виждаше блясъци, в които ще цъфне един нов и щастлив свят.
Имаше мрачни подозрения само към водачите на партията. Досега те винаги пречеха на устрема, в който можеше да се понесе цялата партия. Той подозираше някаква изгода за водачите, в тяхната въздържаност. Отиваше по-далече и хвърляше подозрение върху тяхната роля при една борба и по-късно — при жетвата. Искаше да разправи на приятелите си за мародерите на всяка борба, за червеите, които се плодят измежду труповете на падналите герои. Той мечтаеше за една масова борба без водачи, без команди, за един стихиен устрем на угнетените.
Един от присъстващите стана и изказа съгласието си за се действа, ако трябва и против волята на водачите. Това беше Чернев, един мъж на възраст, но с ентусиазъм; той говореше хубаво, увличаше и най-горещо запалените глави. Винаги държеше, че партията трябва да действа. Това говореше още когато всички смятаха, че подобни подбуди са безумие. Оттука се беше явила една приказка за Чернев — „ще те видим какъв ще си, когато трябва“. Той се изпъчваше, очите му блесваха, устата му изригваше вулкан огнени думи и всички се убеждаваха, че той е нещо изключително.
Тая вечер думите му отново въодушевиха събранието. Изведнъж заговориха мнозина с дебели и гърлести гласове.