Надя остава неподвижна, дълбоко замислена.
Глава IX
В „Цар Освободител“ след шест часа.
Денят е прохладно светъл, небето е чисто, теменужено. Зад Люлин горят последните лъчи на слънцето. По булеварда пристъпват най-хубавите жени на София.
Масата на стария художник Ведров е привлякла отново всички познати художници и писатели, но тая вечер интересното не са историите на стария, а — поетът Андреев. Той отново е заел своята синекура. На новия кмет били съвсем безразлични чувствата на Андреева към стария кмет, след като поетът декларирал същите неизчерпани чувства и към него.
На масата всички се смееха с глас. Туберкулозният поет сам беше по-оживен от друг път. Той се смееше нервно и приказваше възбудено:
— Зная какво си мислите всички. Че аз съм някакъв подлец и т.н. Не — в мен гори презрение към всички кметове.
Старият художник се обади:
— Но ти защитаваше героично предишния кмет, доколкото си спомням.
Художникът се хвана за лицето и се засмя:
— Бузата ми още гори, ако усещам добре.
Андреев дърпаше края на дрехата си.
— Аз не защитавах кметовете, а себе си. Беше ми мъчително обидно. Аз не съм такъв, какъвто ме мислехте. У мен има привидно една склонност да използвам, но тоя, който вижда добре, ще забележи, че когато аз моля, душата ми кипи от презрение. Така да се каже, аз имам известна философска предпоставка за моите постъпки. Вие знаете всички. Светът е така уреден. Печелят само силните и нахалните. Кои ни управляват! Може би ние не сме слаби, но гледаме с известно презрение към всяка общественост. Така да се каже, хората за управлението са белязани от рождение. Ние не сме от тях. Нашите сили са за друго. Аз взимам от кмета частица от онова, което той е заграбил. Аз му казвам ласкателства, за да ми го даде. Но това е само процедура. Също както сме задължени да се подписваме на заявление „с почит“…
Любопитството към Андреева беше намаляло. Повечето от присъстващите го гледаха мълчаливо без да слушат. Старият се прозина, не се стърпя и го прекъсна:
— Ти се много разбъбра. Какво значение имат всички тези философски предпоставки, когато хората се интересуват само от повърхността и по нея виждат ококорена невъзмутимата подлост на постъпките. Е, не прави гримаси де! Ние безспорно те разбираме. Но добре е всичко да не изглежда така сложно за хората.
Един се обади:
— Илов може да ви прочете лекция по това. Жалко, че го няма.
После друг:
— Да, комунистите. Тяхната процедура е друга.
— По всичко изглежда, че скоро ще им чуем гласчето.
— Кой ги знае. Готвят нещо.
Всички изведнъж заговориха срещу Андреева. Той стоеше смутен, неочаквано се ядоса и изсипа:
— Хубава процедура е тяхната. Не са ли те платени герои. От Русия иде златото.
— Срещу което те излагат живота си.
— Ох, ако говорим за рискове, Андреев губи повече срещу дреболия.
— Какво?
— Не е ли ясно — честта си.
— Аз съм за откритите карти.
Старият се усмихна, обърна се към Младенова и подхвана:
— Не е ли така по-добре, а?
Младенов вече отдавна седеше сред компанията мълчалив и гледаше през широката витрина навън по булеварда. В лицето му имаше умора. Той сигурно се измъчваше. Но, предизвикан, заговори:
— Аз харесвам Андреева. Лично аз бих се подиграл с всички кметове и с другите важни личности.
Той говореше и се подсмиваше, като че ли се забавляваше, но в очите му просветваше и неговото ожесточение.
— Аз ценя личността и онова, което тя може и трябва да достигне. Има толкова дреболии, които ни спъват. Да се жертват ли заради тях по-големите предназначения?
Старият попита:
— Кое наричаш дреболии?
Младенов го погледна приятелски.
— На тебе ли да обясня? Анреев е поет. Да се остави ли той да умре от глад, за да не жертва това, което вие нарекохте чест? Ха, чест! За коя чест говорите! Тая, за която хората са приготвили прах и я трепят като паразити. Та не виждаме ли какво става. Има една категория хора, която законодателства. Не е важно дали са буржоа или пролетарии. Те, с едни и същи средства, гонят една цел. Аз намирам позорно за един човек да сведе живота си до нивото на тия господа. Ние с тях можем само да се подиграваме, щом от тях непременно зависи да живеем ли — или да умрем от глад.
Старият въздъхна:
— Ох, ти си непоправим!
— Непоправим! Не. Разумен. Аз вярвам в едно по-високо предназначение на човешкия живот. Някои говорят за диктатура на пролетариата. Загатват за борбата, която водят комунистите и която борба несъмнено всеки ден се разраства. Аз приемам, че те водят една честна борба. Затварям си очите и не виждам златото, с което са подкупени. Е, какъв пример могат да бъдат те за Андреева и за всички ни? Аз харесвам също играта с открити карти и мъчително се отегчавам, че нашият живот в края на краищата се свежда до интереса кой ще бъда днес министър и кой — утре.