Говореше се за цели разбунтувани градове, говореше се за цели области, над които се вее червеното знаме на работническата партия. Оня чудовищен механизъм, устроен от приятелите на Илова, за който той говореше с ликуваща радост, се бе раздвижил. Бутонът беше натиснат, сигналът беше даден и из градовете и селата излизаха въоръжени тълпи, които се сражаваха с войската и администрацията, завладяваха обществените имоти, убиваха чиновниците или сами падаха убити. Мълвата говореше за бесилки и за непрекъснат кикот на картечници. Оръжието минаваше от едни в други. Въжето с еднакво безстрастие душеше войници и работници. Картечниците равнодушно косяха червени и националисти. Смъртта слушаше ръката, която я управляваше. Днес едните бяха по-силни, утре — другите. Над България виснаха облаци, обагрени огнено от лудо проляна кръв.
В София Илов и другарите му бяха изправени пред съда.
Ася Струмски преживяваше тия дни в непрекъсната нервна треска. От вестниците той знаеше всичко. Когато те престанаха да пишат, тръгна по улиците, по кафенетата и се вслушваше в мълвата. Той имаше още от своята неподвижност, лицето му бе все така уморено, но неговите постъпки издаваха един вътрешен огън. Когато чу за процеса Илов, той започна да посещава залите на съда. Едвам си пробиваше път между навалицата и, сгушен в един ъгъл, не изпускаше дума, нито пък образ. Той видя Илова с надупченото лице и огъня в единственото му око, видя и тъмните лица на неговите другари, които стояха със спуснати тежки, големи ръце и увиснали глави.
Илова обвиняваха в бунт срещу държавата. Той не отричаше нищо. Искал и подготвил бунта, радвал се на победите и не желаел да живее, ако другарите му изгубят. До вратата на съда всеки ден стоеше една жена с очи на луда. Всички знаеха, че това е жената на подсъдимия. Когато той минаваше край нея, само тогава окото му примигваше, огънят изгасваше, сякаш сълза се показваше в него. Не им даваха да говорят. Тя го гледаше, тая малка, измъчена жена, и не го познаваше, обезумяла от скръб.
Един ден пред вратата на съда подсъдимият неочаквано се спря и се вгледа настойчиво в тълпата. Бяха се събрали най-различни хора. Едни гледаха със спокойно любопитство, ала някои младежи проявяваха явна враждебност към подсъдимите. Между тая група Илов видя Чернева, най-буйният и най-красноречивият от своите другари. Същият, за когото беше излязла приказка — ще те видим в деня на борбата. Окичен със значката на една патриотична организация, той и сега беше най-буйният и най-красноречивият. Двамата срещнаха погледите си. Чернев не се засрами. Излезе напред и извика:
— Какво ме гледаш? Знам те добре, кой си. Кръволок!
Другите младежи със същите значки на патриотичната организация започнаха да се заканват и сочеха юмруци. Но Илов виждаше само Чернева, без да може да скрие изумлението си.
Стражарите го вмъкнаха в предверието на съда.
Когато дадоха последната дума на подсъдимите, едноокият революционер говори дълго.
От своя ъгъл Ася слушаше изтръпнал.
— Вие ме съдите по егоистичния закон на една класа, която е заграбила живота. Правото, тъй както могат да го разбират свободните личности, а не оръдията, каквито сте вие, е на моя страна. Ние водихме борба за повече справедливост, за повече човечност, за повече любов към човека…
Председателят мрачно го прекъсна:
— Затова ли вашите разстрелваха и кучетата, където за минута биваха по-силни.
Илов погледна сияещ далеч през прозореца на залата.
— Какво е минутата през вечното добро, към което се стремим ние? В откритата борба стрелят и двете страни. Жертвите стават светци, защото по техните трупове ние отиваме към един по-добър Бог. Можете ли вие по същия начин да оправдаете противодействието? Вие защитавате класа, ние се борим за човека.
Илов говореше с опиянението на краен идеалист. В залата се увличаха от неговия възторжен глас, той хипнотизираше с пламенното си око. Председателят го прекъсна няколко пъти, после видя, че подсъдимият е непоправим, и го остави. Явно беше, че има разлика между него и борбата, която водеше черната, неизвестна тълпа. Той беше наистина идеалист, а тя — разярена глутница, която мислеше само за минутата на отмъщението, а не за бъдещото добро на света.
Другите подсъдими с последните си думи молеха милост или се обявяваха за невинни и подведени. След като се изказа и последният, съдът се оттегли на съвещание. Когато се върна отново в залата, председателят прочете присъдата.
Публиката бързо напусна залата, стражата отведе осъдените. Ася все още стоеше в своя ъгъл. Когато повдигна очи, той видя, че в залата беше останал само един човек, който неподвижно гледаше в тавана, докато пръстите му барабаняха върху дебелия бастун.