Струмски се приближи и тихо го поздрави:
— Колко се радвам, че те виждам, Ведров!
Старият художник погледна и се зарадва:
— Ето една добра среща!
Той стана и прегърна Струмски.
— Ако в света хората бяха като тебе и нашия Тео, всичко щеше да върви отлично. Ах, Ася, откога не сме се виждали!
Двамата бяха някогашни интимни приятели, разделени от различните си интереси в живота, но при среща винаги ставаха сърдечни. През последните дни Ася много настойчиво търсеше да види стария си приятел. Той обичаше неподкупната, макар и често груба, натура на художника.
Двамата излязоха от съда и тръгнаха по улицата.
— Хайде — каза Ведров, — ще ми дойдеш на гости.
Беше около пет часа след обед.
Ася искаше точно това — да не се разделя от Ведрова. В душата му горяха въпроси. Той търсеше приятел и се радваше, че срещна художника. Няколко пъти Ведров го запита де се е губил. Ася чувстваше тъкмо това, че доскоро е бил изгубен за света. Сега се връщаше отново, слизаше от спокойните височини, додето го бе отвела неговата мисъл, и се хвърляше отново в тревогите на живота. Последните дни му се мяркаше един път, сега искаше само да се провери. Искаше да се изкаже пред някого, да сподели мислите си.
Убийството на Загорова, борбите около правителството, израстването на Здравева, последните събития днес в съда събуждаха душата му от съня, в който я беше сковала болестта и честният му характер.
Те вървяха дълго, докато стигнаха дома на художника — един мансарден етаж на четириетажна къща. Ведров го покани в ателието, посочи му една диванка и сам седна до него.
Отстрани остана широкият прозорец, през който се виждаха покриви и куполи на черкви. Насреща им, на статива бе сложена картина, върху която боите стояха още влажни.
Ведров се засмя, като посочи картината.
— Не бях работил години, но, виждаш ли, пак се излъгах.
Картината представляваше опожарен или залян от кръв град, фантастично построен като илюзия за света; на предния план, откъм кръвта, пропълзяваха някакви влечуги, стотици, хиляди, черни и гнусни.
В най-предния план труповете на всички влечуги се събираха в една човешка глава с кървави очи, изкривени уста, алчна и дива.
Ася гледаше и по тялото му пропълзяваха тръпки на ужас.
— Какво е това? — попита той тихо.
Старият се засмя злобно, облегна се на стената и като се взря в кървавата картина:
— Не се ли сещаш? Не ти ли напомня нещо? Не си ли виждал някъде тая глава на мародер? Това е илюзията за нашата действителност!
По стълбите към ателието се чуха стъпки и веднага се почука на вратата.
Ведров стана и отвори. В стаята влезе Младенов.
— Няма ли да ви смущавам? — попита той.
Старият се ръкува с него.
— Добре дошъл. Запознай се. Струмски, стар приятел. Ася Струмски — не си ли чувал за него? Така е. Днес гърмят имената само на подлеците.
— Ася Струмски! — повтори Младенов. — Да, чувал съм.
Той се ръкува с Ася и седна до прозореца. Изглеждаше особено развълнуван от неочакваната среща или — от нещо друго. Не проговори вече, извади цигара и запуши. От време на време внимателно се взираше в Ася.
— Какво те носи? — запита го Ведров.
Ася стоеше изтръпнал, с неподвижно втренчени очи в картината.
— Защо казваш, че това е нашата действителност?
Старият художник започна да се разхожда из стаята.
— Видя ли днес Илова? Един идеалист, нали?
Ася бавно каза:
— Да, идеалист.
Старият се засмя.
— И все пак, след няколко дни ще го обесят.
Неочаквано направи обрат.
— И тебе щяха да обесят, ако не бяхте спечелили, но не е късно. Нима не убиха Загорова? Опитай се да попречиш някому и ще видиш.
— Ти казваш, че Загоров попречи някому?
Гласът на Ася потрепери. Той беше твърдо убеден, че убийството на Загорова се дължи на сведенията, които той имаше за Здравева и за аферите му. Не смееше само да сподели убеждението си, не смееше изобщо да мисли за него, защото потреперваше от ужас. Тоя ден се реши да попипа раната, а Ведров не се поколеба да каже каквото знае:
— Аз не твърдя нищо. Това говори мълвата. Писаха и някои вестници. Загоров пречеше някому. Това е явно.
Изведнъж се разсърди на себе си:
— Какво ще извъртам. Хората казват, че Загоров знаел някои компрометиращи работи за министриабла Здравев.
Ася нарочно настояваше:
— Нима е възможно за това да се убие човек и при това — приятел и заслужил!
Ведров се спря, изгледа го изпитливо и започна да се смее: