— Тук е тайният смисъл на моята картина. В нашия обществен живот израстват чудовища, за които всичко е възможно. Те са от рода на влечугите, а очите им гледат на кръв. Вчера те убиха Загорова, днес погубиха Илова, утре ще махнат тебе и всички като тебе.
Младенов се обади безстрастно:
— Ти пак на твоята тема за червеите.
Старият наистина беше дошъл на своята тема, но сега той не изглеждаше жлъчен скептик, а — борец със страст. Той намираше, че лошото е порасло до последните си граници. За него Илов не е единична личност, а плеяда идеалисти, които днес умират. Докато водителите на партията — ония, които в душата си са таили винаги очакването да бъдат облагодетелствани от властта — са благополучно побягнали и ядат предварителните си награди. Ася Струмски, Загоров — за него те също не са единични личности, а легион мълчаливци, върху чиято победа Здравевци градят силата и благосъстоянието си. Това значи картината му — в нашия обществен живот мародерите властват.
Ася слушаше и мъчително потръпваше. Той знаеше всичко това, но сякаш сега се отваряха очите му и той виждаше мрачната картина на живота. Тези, които изложиха живота си за някакъв идеал, гинат в бедност — неизвестни и ненужни. По стъпалата на властта се издигат ония хора, които в опасните моменти на обявената борба изчезваха. Сега той виждаше добре кой е Здравев. В тая страна не е позволено на честните да живеят. Един мъж, пълен със сили, загина, само защото искаше да изобличи истинските крадци.
Той притваряше очи и чувстваше пулса на челото си. В главата му нахлуваше кръв. Неподвижен, убит от последиците на своята болест, той усещаше, че му се възвръщат силите. Той беше за идеала — всеки да върши онова, което му е по силите. Не завиждаше никому. Сега виждаше, че всъщност всички безсрамно се домогват до властта.
Старият Ведров довършваше:
— Задачата на нашата интелигенция е не само да изнася борбите, а и да гради върху развалините на събореното. Задача е на всички безименни герои да се изправят и да изринат ония, които ядат плода на техните борби.
Старият говореше банално, като политически пропагандатор. Младенов безучастно гледаше през прозореца, но Ася разбираше под нескопосните думи техния най-дълбок смисъл. Старият имаше право. Безименните трябва да станат, да заговорят, да покажат.
Той стана. Погледът му полетя далече. Трябва! И той пръв да почне! Трябва! Той гледаше през покривите на целия град, златните куполи на черквите, червените облаци на залеза. Трябва! Той чувстваше, че израства. Тялото му се изпълваше със сили. В главата му струяха мисли и решения. Отде да започне и как. Най-после се залови за нещо.
Протегна ръка към стария.
— Довиждане! Благодаря ти за всичко.
Той вече отвори вратата да излезе, но там се спря, полуусмихна се и, като посочи картината, каза ясно и убедително:
— Захвърли това. Рисувай хубавото, което ще бъде. Аз бих могъл да ти дам съвсем хубав сюжет. Но ние пак ще се видим. Довиждане.
Неговите стъпки бързо заудряха по стълбите.
Младенов обърна глава.
— Аз чувах, че Струмски боледувал тежко и това се отразило на здравето му.
Старият стоеше сред стаята замислен, но изведнъж се вслуша в думите на Младенова и махна с глава.
— Болен! Да, бил болен. Страдал от липса на общественост.
— Аз чувах за физически недъг.
Старият енергично отговори:
— Остави това. Най-тежката му болест беше безогледната му вяра в добрите намерения на хората. Тая болест погубваше това храбро сърце. Но дали той има право? Дали трябва да показваме какви да бъдат нещата или какви са?
Младенов стана, сложи шапката си.
— И двете са еднакво безсмислено.
Той се усмихна тъжно.
— Хората не са толкова глупави. А вашата общественост е биене на тъпан. Но вие и двамата сте много мили.
Махна ръка и без да се ръкува излезе от стаята. Всъщност той мислеше само за Струмски. Точно той му се стори мил и това му навяваше тъга. Пред тоя човек той днес почувства вина. Светът е толкова широк. Дните на един човешки живот са много малко. Една изгубена скъпоценност винаги може да се замени с друга. Струва ли си да настояваш за нещо, което вече друг притежава. Особено когато тоя друг е така мил, така наивен и беден.
Той бавно слизаше по стълбите на четириетажния дом. При входа се облегна на стената и загледа през улицата към чистото небе, станало виолетово от залеза. В далечината той видя един женски образ, който вълнуваше сърцето му. Но със замах на щедър човек той реши. Бръкна в джоба си и извади запечатаното писмо. Погледна плика. Там стоеше написано: „За госпожа Н. Струмска“. Той притвори очи и бавно накъса писмото на малки парчета.