Сега споменът за раздялата я тревожеше. Пустата къща и тая шапка на закачалката направиха очите ѝ да погледнат далече. Мигът на раздялата избяга назад, сякаш не е бил преди четири часа, сякаш тя не беше с мъжа си отново само преди няколко минути. Стори ѝ се, че се връща от погребение. Мъртвецът е заровен, тя влиза в дома, дето той е живял и вижда негов предмет.
Устните ѝ затрепериха от внезапен плач — без сълзи, без глас. Хвърли се към едната врата и влезе в спалнята.
Те бяха женени само от няколко месеца. На масичката до леглото на Ася имаше цветя. На пода върху малкото килимче бяха сложени неговите пантофи с бродерия. Никой не знаеше, че тя сама бе приготвила материята за тях. Спалнята беше в сини тапети, а кристалиновите завеси, балдахинът на позлатения корниз, покривките върху леглата сияеха в снежна белота. Никой не знаеше, че тя от месеци преди сватбата денонощно си бодеше ръцете, за да приготви тези дреболии. Те прекараха две години като годени и тя бе изучила всичко, което той харесва, защото го обичаше дълбоко и беззаветно.
Когато влязоха в своята къща, той я целуна от радост. Тя не беше изпуснала нищо, за да направи жилището по вкуса му. Но от тоя ден той трябваше непрекъснато да я целува. Тая малка, нежна жена със сладки устни, умно чело и прелестна усмивка, посвети живота си на него.
Страшното през тая нощ не дойде неочаквано. Ася беше оценил своята жена и като добър приятел, така че тя знаеше всичко. Тая нощ Ася се хвърляше в една борба, която, според него, беше неизбежна. Тя разбираше много малко от хилядите причини, които той ѝ изреждаше за да я убеди, но неговите думи я вълнуваха и тя обичаше своя мъж точно такъв — идеалист и герой. Имаше понятие какво нещо е бунт срещу едно правителство, което държи в ръцете си всички държавни сили, но тя никога не се разтревожи. Страшното изчезваше във виденията, които ѝ се мяркаха в разпалените думи на мъжа. Тя виждаше ореола на герой върху челото му, не и смъртта. Страшното изчезваше зад хубавите думи.
Лежеше по лице на едно от леглата и цялото ѝ тяло трепереше от мъчителния плач без сълзи и без глас. Тая нощ осъзна страшното, срещу което бе тръгнал Ася. В душата ѝ нямаше разкаяние, че не бе му попречила да тръгне. Тя се тресеше в спазмите на мъчителния плач, като малко дете, внезапно ужасено от страшното, което то е мислило за играчка.
Може би беше вече един или два часа. Зад пердетата, зад стените, там по улиците, из целия град се извършваше мистерията на бунта. До ушите ѝ долитаха далечни пушечни изстрели. Тя лежеше без да долавя признаците на общия ужас, вцепенена от страх за мъжа си. Под прозорците откъм улицата бързо преминаха конници и сега съвсем близо се чуха изстрели.
Тя скочи от леглото, мина в съседната стая през проходната врата, която стоеше отворена, и погледна през прозореца към улицата. На няколко крачки далече видя електрическата лампа, а отсреща — съседните къщи, със спуснати завеси на прозорците, неми и пусти. По улиците нямаше никой, но съвсем наблизо, може би в съседната улица, се водеше същинско сражение. Наведнъж гръмнаха стотина пушки.
Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да види какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново виждаше електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, видя, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и погледна към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.
В тоя етаж живееше семейство Здравеви. Методи Здравев, познат адвокат в града, беше приятел от студентство на Ася. Двете семейства, попаднали случайно в една и съща къща, живееха другарски. Госпожа Здравева беше добра приятелка, приказлива и любезна.
Спомни си за нея и изведнъж къщата ѝ се видя по-малко пуста и страшното — по-поносимо. Ако отиде при приятелката, сложила глава на рамото ѝ, тя можеше да заплаче със сълзи и да сподели болката си.
Отвори нетърпеливо вратата и почти изтича по стълбите. Вестибюлът на горния етаж светеше. Надя Струмска потропа на стъклената врата.