Тази вечер разговорите не се изчерпваха. От няколко дни се знае, че нещо става. Неизвестното е в най-голяма възможност да бъде безкрайно, а това, което се мълви и долавя, може да изглежда най-различно. Едни говореха за приготовленията на нов преврат, други — че срещу някои силни личности на деня се готвят изобличения тежки, решаващи. Едно се знаеше положително — че страната е пред ново правителство. Вестниците пишеха категорично това. В самата правителствена среда се водела скрита борба. Резултатът трябвало да се очаква всеки миг.
Писателят Младенов влезе в сладкарницата, потърси с очи още от вратата и се отправи към най-крайната маса. Тук, между няколко души, които оживено приказваха, мълчалив и незабелязан, седеше Андреев. Сред тютюневия дим неговото лице изглеждаше черно-жълто като на мумия, под очите му, втренчени в неопределена посока, имаше големи, болезнени кръгове.
Младенов спря пред него и сложи ръка на рамото му:
— Ако искаш, ела с мен. Имам да ти говоря нещо.
Няколко души от масата се извърнаха. Един се обади:
— Няма ли да седнеш, Младенов?
Младенов благодари и тръгна, последван от Андреева. Те излязоха на булеварда. Бледият поет вървеше послушно, не попита къде го водят, каква работа имат с него. Той изглеждаше съсредоточен в себе си, в мислите си, но това не го правеше твърд, а безволев и разсеян.
До къщата на Младенова никой не проговори. Като противоположност на поета, Младенов изглеждаше твърдо решен на нещо. Той не се колебаеше нито за миг, всичко беше обмислено от по-рано. Те влязоха в една светла стая с много книги, с хубава писалищна маса, с масички, върху които имаше много лули, чибуци, пепелници, с килим на пода и много пъстри възглавници, разхвърляни по него. Всичко това привлече погледа на Андреева и той за пръв път сякаш се върна към действителността. Неговите очи заблестяха, тъжно усмихнати.
— Колко е хубаво тука! — прошепна той.
Младенов приятелски сложи ръце на раменете му.
— Ти сега къде живееш?
Но веднага се сети.
— Ай, зная. На тавана, там, мисля, че дохождах веднъж.
— Не, оттам ме изпъдиха — поправи го Андреев, — дълго не бях плащал наема.
Той се помъчи да изглежда весел и добави:
— Сега съм като кукувиците — по градините, по приятели — без гнездо.
Младенов се намръщи:
— Но не си ли на работа? Нали имаш някаква синекура?
Андреев помълча, а лицето му стана така тъжно, сякаш му спомниха нещо непоносимо болно.
— Да, но аз се отказах от нея — прошепна той. — Моите другари доста остроумничеха с моите синекури. Не можех да понасям вече. Предпочетох да остана на улицата.
Младенов избухна:
— Твоите другари са маймуни. А ти си се пожертвал от излишни умувания. Аз те харесвах тъкмо за това, че в твоето уреждане на живота имаше нещо дяволски остроумно. Твоите заявления за синекура пред различните властници бяха най-хубавата плесница, която те инак никога не биха получавали.
Поетът го погледна учуден.
— Навярно вие ми се подигравате.
— И през ум не ми е минавало. Вие мислехте за вашата поезия и ви беше безразлично кой ще ви даде служба, за да удовлетворявате празния си стомах. По тоя начин показвахте на различните господа, които смятат, че от техните разправии за власт няма по-важно нещо, че цените поезията си над всичко. Туй беше хубаво и вие сте го изпуснали. Няма ли вече да вземете страна? Да станете бял или червен? У нас всички са нещо. И всички се борят помежду си. Трябва и вие да станете нещо. Да поведете борба. Ха, ха!
Думите звучаха иронично и сякаш плющяха по лицето на жълтия поет, който ставаше по-блед и по-малък, очите му смутено търсеха нещо по пода, пръстите на ръцете му нервно чоплеха панталона. Младенов го погледна за миг и млъкна. Стана му жално. Всъщност той се беше увлякъл не на място. Имаше съвсем друга работа с поета. Изведнъж попита любезно:
— Защо не седнеш?
Когато Андреев седна, той му предложи цигара, която поетът жадно засмука.
На пода, до масата бяха оставени два куфара, разтворени. В тях имаше вече сложени някои дрехи. За миг Младенов се замисли, после посочи куфарите и заговори: