На гарата си купи билет.
След два часа беше на границата.
Мъглата се вдигаше, слънцето проясняваше деня. Той погледна през прозореца на вагонното купе чуждата земя и въздъхна с облекчение.
Глава XXIV
Нощта беше настъпила отдавна. През прозореца в далечината се виждаха светлини от къщи и улици. В полумрака на ателието празният статив стоеше като изправен човек, на стената падаше неговата сянка. По покрива се чуваха стъпки. Една врата се хлопна в съседния таван.
Старият художник лежеше по гърди на дивана, заровил лице във възглавничките, и гледаше в бездната на мрака. „Накъде?“ — питаше се той и не виждаше път.
Убийството на Ася бе погубило в душата му всички надежди. Никаква борба срещу убийци из засада нямаше смисъл. Тая сутрин, след ужасната случка той бе разкарван по участъци. Когато се прибра вкъщи, се отпусна като труп и зарови глава във възглавниците на дивана. Отчаяние притискаше душата му. Накъде, питаше се той и виждаше само непрогледен мрак пред очите си. Тоя мрак тежеше над цялата страна. Онова разочарование, което бе почувствал от болните думи на Младенова, сега разцъфваше в него и го завладяваше. Той знаеше живота от петдесет години. И това, което беше видял Младенов до своята тридесет годишна възраст, се повтаряше. В тая страна нямаше нито един слънчев ден. В политиката споровете се решаваха с убийства. В борбите за нещо по-хубаво загиваха най-светлите личности и над техните трупове израстваха чудовища. Талантите се прогонваха извън страната или ги душеше злоба. В тая страна най-хубавото цвете беше бодилът, а наградата за най-добродетелните стремежи — венец от него. Подлеците се уважаваха и уреждаха живота си, а честните умираха от нищета.
Петдесет години той каляваше характера си да бъде твърд и смел, да бъде честен и открит. С идеята хората да бъдат горещи или студени, но да бъдат цялостни личности, той мислеше, че ще стигне до нещо по-добро. В живота си той срещна мнозина, чийто път не знаеше колебания и завои. Тяхната смърт беше само по-красива, но от това нищо не се оправяше. Писателят имаше право. В тая страна силите се хабяха за малкото от живота. Хората мразеха всеки, който дига къща, по-висока от два етажа, и убиваха оня, който вижда по-далече от тях.
Той виждаше цялата страна, потънала в непрогледен мрак, и питаше — накъде. Убийството на Ася преля чашата. Не беше ли Ася честен, открит, силен и хубав! Не му ли приличаха неговите другари! Убиха Ася, убиха Загорова, а хилядите техни спътници гинат забравени, смачкани, изхвърлени.
Искаше да плаче. В тая страна е все едно дали ще бъдеш силен или слаб. Злобата е по-силна. Алчността е по-хитра. Те коват оръжието си и безсърдечно унищожават. В мрака не се виждаше нито един разтрог. В отчаянието си той не виждаше нито лъч надежда.
Да замине, да избяга като Младенова! Ох, това е най-лесно! Сега той разбираше Младенова повече от всякога, но не можеше да го последва.
Някога той се шегуваше, че ще тръгне и ще проповядва на хората да бъдат горещи или студени. Сега трябва да стори нещо. Да избяга е най-лесно. Към друго го зовеше неговата любов, защото той обичаше тая малка, помрачена страна. Над нея може да изгрее слънце, трябва само са се намери пътят към него.
Стана му смешно. В тая страна, дето човешкият живот не се цени, дето всеки бяга да стигне пръв властта и богатството, без да мисли през къде минава — ако блесне слънцето, всичко би изглеждало още по-грозно.
Луташе се из мрака. Не намираше изход. В сърцето му лежеше мъка. На очите му натежаваха сълзи. Нощта напредваше, градският шум, който обикновено бие в прозореца като рояк заблудени пчели, стихваше.
Да, задачите на живота не се изчерпват с борбите за устройство на една община — спомняше си той думите на Младенов. Тая борба е груба и реална, тя събужда най-долни инстинкти. Тя притъпява чувството на хората за по-съвършен живот. Ако в миналото е имало десет разумни властници, които са дали насока на възпитанието и друг пример, може би всичко би било по-добро. Лоши ли са хората, зли ли са? Не, ако те се стремяха към съвършенство на духа, към знания, а не към облагите на властта — биха били по-добри. Писателят има право. Умопомрачението е вкопчило хората. Бяс за власт в най-долната му форма. Късно ли е сега да се тръгне по друг път?
Мисълта му анализираше събитията и хората и търсеше изход, но той чувстваше, че отчаянието го обезсилва, мъката — обезверява. Картината на убийството не изчезваше от съзнанието му. Тя натрапваше заключението, че всичко е напразно. Стигнали до безсърдечието, опетнили ръцете си в кръв, хората мъчно биха приспали животното в себе си. Картината на действителността ще остане завинаги страшна. Лудо вино са пили всички.