Выбрать главу

Той стана. Чувстваше главата си да тежи, пред очите му се явяваха черни петна. Видя сянката на статива върху стената и потрепери — сякаш два стълба на бесилка стърчаха върху нея. Приближи до прозореца. Улиците изглеждаха като черни, мъртви реки. Бяха пусти и тихи.

Той излезе. Като на сън премина стълбите от четвъртия етаж и се показа на улицата. При изхода се спря и се облегна на стената. Къде отива? Защо излиза? Но той чувстваше желание да върви. Не усещаше силния студ. Звездното небе и черните смълчани улици го викаха. Той искаше да върви, да върви безспирно. Може би душата сляпо диреше един друг свят.

Но той не стигна още първия ъгъл и едно зрелище разтвори широко очите му и опъна до скъсване нервите му. От някаква кръчма излязоха трима души. Първо един, после други двама. Настигнаха се и започнаха безчовечно да се бият. Юмруците блъскаха в глави, кости пращяха.

Обезумели, безсърдечни жестоки! Той гледаше втренчено и искаше да вика, да пищи. Истерията щеше да го хвърли на земята. Един обикновен бой на улицата. Друг път не би му направил впечатление. Сега той свързваше уличната сцена с всичко изживяно. Чувстваше ужасения си вик на устните.

Обезумели, жестоки, безсърдечни!

Това не бяха трима пияни уличници, а хилядите хора, които утре ще тръгнат по мълчаливите улици, ще оживят къщите, заемат локалите, ще орат нивите, ще отварят касите на канторите.

Побягна. Плач го душеше. Господи, защо си оставил хората такива! Вървеше разбит, с отпуснати ръце, с наведена глава, краката му го люлееха. Спираше, гледаше втренчено към безкрая на улиците и отново вървеше. Пак спря и притисна сърцето си. Наведе очи към земята. Едно черно петно, напоило паважа, го гледаше зловещо. Това беше кръвта на Ася.

Отмина замаян, пиян от скръб. Облягаше се по стените на къщите, за да поеме дъх, и пак вървеше. Далече, в дъното на една улица свършваха електрическите лампи и пред погледа му се откриваше безкрайно поле — синьо и виолетово от далечния изгрев, който идеше. Той вървеше към това поле и искаше да се изгуби, да изчезне в него.

Краят на улицата се пресичаше от канала на река, над която един мост щеше да го изведе нататък. Той стъпи на моста и спря заслушан. Отнякъде идеше плач, разтреперен глас. Той чу една дума:

— Студено!

Гласът беше безпомощен и молеше. Друг му отговори също тъй слабо и тихо, но с желание да вдъхне смелост:

— Призори е винаги по-студено. Завий се по-добре. Аз мога да понасям.

Художникът подири с очи, погледна към канала, под моста и видя две сенки. Избърза по стълбите и слезе долу.

Под свода на моста, сгушени едно до друго, седяха две момчета, боси и дрипави. Едното беше съблякло палтенцето си и с края на дрехата обвиваше другото, като го притискаше към себе си. Смаян, художникът попита:

— Какво правите тука?

Децата гледаха някак изплашени. Едното отговори:

— Ние тук спим.

— какви сте вие? Братчета?

— Не. Днес се намерихме. И той няма родители, и аз нямам.

Старецът погледна просълзен трогателната прегръдка на двете деца, чужди и непознати, а вече поделили завивката. Той остави децата и излезе на моста. Картината на другарството вълнуваше сърцето му. О, ако всички хора бяха такива!

Небето беше станало тъмносиньо, една след друга гаснеха звездите. Някъде от полето долиташе чуруликането на птици. В далечината, на изток, там, дето полето се издигаше, върховете преминаваха от виолетово в златно, сякаш пожар в друга, далечна страна хвърляше светлините си. Денят се раждаше величествено.

Свежият въздух обистряше ума му, мъката му стихваше. Чувстваше да се възвръщат силите му. Изпълваше го надежда. Откъде идеше всичко? Каква мисъл бяха събудили в него двете бедни деца? Той виждаше детската приятелска ръка да обгръща с обич всички хора, можеха ли тогава те да бъдат зли, жестоки, безсърдечни?

Дружно с новия ден пред очите му се вдигаха завеси. Някога искаше да тръгне по земята и да проповядва — да бъдат хората горещи или студени, да бъдат храбри или подли. Сега виждаше какво трябва — да бъдат по-добри, повече човеци!

Лицето му засия от просветление. В мрака се отваряше път. Той трябваше да го посочи на всички.

Тръгна. Въодушевен, той сякаш стана по-голям.

Насреща изгряваше слънцето и го обливаше с лъчите си.

Информация за текста

© Владимир Полянов

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Публикация

Владимир Полянов, Слънцето угаснало, Издателство Кралица Маб, С. 1995 (второ издание, под редакцията на Николай Аретов). ISBN 954-533-003-15